Мъртви преди мрак

Анди ме гледаше с очакване и когато забеляза сълзите ми, в един кратък отрязък от време върху лицето му се изписа поразителна палитра от разнородни емоции — от триумф през разочарование до ужасен срам.

Излях проклетата кола върху ризата му.

Подминах бара и излязох през задната врата.

— Какво стана? — попита ядосано Сам, който веднага ме последва.

Само поклатих глава, измъкнах от джоба на панталонките си стара носна кърпичка и избърсах очите си. Нямах желание да обяснявам.

— Да не ти каза нещо неприлично? — попита той ниско и още по-ядосано.

— Мислеше си, — отвърнах безпомощно — за да предизвика реакцията ми. Той знае.

— Кучи син! — произнесе Сам, което така ме шокира, че за малко забравих случилото се. Той по принцип не ругае.

Веднъж започнала да плача, сякаш не можех да спра. Плачех за всичко, което ми се бе насъбрало.

— По-добре се връщай обратно — казах аз, чувствайки се неудобно от цялото това циврене. — След малко ще ми мине.

Чух задната врата на бара да се отваря и затваря. Реших, че Сам ме е послушал. Вместо това чух гласа на Анди Белфльор:

— Много съжалявам, Суки!

— За теб аз съм госпожица Стакхаус, Анди Белфльор! — отсякох строго. — Би трябвало да си някъде навън и да се опитваш да откриеш кой уби Модет и Доун, вместо да си играеш мръсни игри със съзнанието ми.

Обърнах се и го погледнах. Изглеждаше ужасно смутен. Според мен бе истински засрамен. Сам поклащаше ръце, изпълнен с гняв.

— Белфльор, ако дойдеш пак в бара, седни в нечий друг район — произнесе той, но в гласа му се усети потисната агресия.

Анди го погледна. Макар да бе два пъти по-едър и бе по-висок с около пет сантиметра, в този момент бих заложила парите си на Сам, а и на ченгето май също не му се искаше да рискува, та, макар и само от чувство за здрав разум. Само кимна, прекоси паркинга и отиде при колата си. Слънцето проблесна в русолявите кичури на кестенявата му коса.

— Съжалявам, Суки — рече Сам.

— Не е твоя вината.

— Искаш ли да се прибереш? Днес не сме толкова заети.

— Не. Ще довърша смяната.

Чарлси Тутън свикваше с работата, но нямаше да ми е удобно да си тръгна, беше свободният ден на Арлийн.

Върнахме се обратно в бара и макар няколко души да ни погледнаха любопитно, никой не попита нищо. В моя район имаше само една двойка, която се хранеше в момента, а чашите им бяха пълни, така че нямаха нужда от мен. Започнах да прибирам чаши за вино. Сам се облегна на бара зад мен.

— Вярно ли е, че Бил Комптън ще говори пред Потомците?

— Така твърди баба.

— Ти ще ходиш ли?

— Не съм решила все още.

Не исках да срещам Бил, докато не ми се обади да ме покани на среща.

Тогава шефът ми не каза нищо повече, но по-късно следобед, докато си вземах чантата от офиса му, влезе и запрелиства някакви документи по бюрото си. Извадих четката си за коса и се опитах да разреша опашката си. От начина, по който се мотаеше наоколо, беше повече от очевидно, че иска да говори с мен. Подразних се от заобиколния му мъжки подход.

Като Анди Белфльор например: вместо да си играе игрички с мен, можеше просто да ме попита за „недостатъка“ ми.

Или пък Бил: можеше просто да заяви намеренията си, вместо да разиграва тези игри на страст и безразличие.

— Е? — казах по-остро, отколкото възнамерявах. Той се изчерви от погледа ми.

— Чудех се дали би желала да дойдеш с мен на събирането на Потомците, а след това да отидем някъде на кафе.

Останах направо сащисана. Четката замръзна в ръката ми. Какви ли неща не ми минаха през ума: усещането при докосването на ръката му пред дома на Доун; стената, която усетих в съзнанието му; неблагоразумието да излизаш на среща с шефа си.

— Става — отвърнах след доловима пауза.

Той, изглежда, въздъхна в знак на облекчение.

— Хубаво. Тогава ще те взема към седем и двайсет. Срещата започва в седем и половина.

— Добре. До после тогава.

Грабнах чантата си и се втурнах към колата си, опасявайки се, че ще направя нещо необмислено, ако остана по-дълго. Не бях сигурна дали да се смея, или да се ядосвам на собствената си глупост.

Докато се прибера, стана шест без петнайсет. Баба вече бе сложила вечерята на масата, тъй като трябваше да излезе рано, за да занесе освежителни напитки на срещата на Потомците, която щеше да се състои в сградата на общината.

— Любопитно ми е дали щеше да дойде, ако се събирахме в църквата на благоверните баптисти — зачуди се тя незнайно защо. Но за мен не представляваше трудност да проследя мисълта й.

— О, най-вероятно — отвърнах. — Според мен тази история със страха на вампирите от религиозни предмети няма нищо общо с действителността. Но не съм го питала.

— Имат си окачен голям кръст — продължи баба.

— В крайна сметка, ще дойда на срещата — рекох. — Със Сам Мерлот.

— Сам? Шефът ти? — Бе страшно изненадана.

— Да, бабо.

— Хм… Виж ти! — Подсмихна се, докато слагаше чиниите на масата.