Мъртви преди мрак

— Нямахте ли приятелски отношения?

— Не особено.

Детективът наклони замислено глава, а аз се разсеях. Или поне така изглеждаше.

— И защо?

— Предполагам, че нямахме едни и същи интереси.

— Като например? Дай ми пример.

Въздъхнах тежко, издувайки бузи в знак на раздразнение. Как да му дам пример, след като нямахме нищо общо помежду си?

— Добре — отвърнах бавно. — Доун водеше активен социален живот и обичаше да бъде с мъже. Не й харесваше да общува с жени. Семейството й е от Монро, така че нямаше никакви роднини тук. Тя пиеше, аз — не. Аз чета много, а тя — не. Това достатъчно ли е?

Анди Белфльор ме изгледа изпитателно, за да разбере дали се правя на интересна. Трябва да бе останал доволен от видяното.

— Значи вие двете никога не сте се виждали извън работа?

— Точно така.

— В такъв случай не ти ли се стори необичайно, че Сам Мерлот те моли ти да дойдеш до тук?

— Не, ни най-малко — отвърнах категорично. Или поне вече не ми изглеждаше необичайно, след като Сам ми каза за избухването на Доун.

— Домът й ми е на път за бара, а и нямам деца като Арлийн, другата сервитьорка в нашата смяна. Така че на мен ми е по-удобно.

„Това прозвуча доста убедително“ — казах си наум.

Ако бях споменала, че Доун се е развикала на Сам последния път, когато е дошъл да я търси в дома й, това щеше да създаде доста грешно впечатление.

— Какво прави след работа преди два дни, Суки?

— Не бях на работа. Имах почивен ден.

— И плановете ти за този ден бяха…

— Припичах се на слънце, помогнах на баба да изчисти къщата и имахме гости.

— Кой ви беше на гости?

— Бил Комптън.

— Вампирът?

— Именно.

— Кога си тръгна от вас господин Комптън?

— Не знам. Някъде към полунощ или един часа.

— Как ти се стори?

— Нормално.

— Раздразнителен? Нервен?

— Не.

— Госпожице Стакхаус, ще се наложи да поговорим повече в полицейското управление. Това тук ще отнеме доста време, както забелязваш.

— Ами добре.

— Можеш ли да дойдеш след няколко часа?

Погледнах часовника си.

— Ако Сам няма нужда от мен в бара.

— Надявам се, разбираш, госпожице Стакхаус, че това определено е по-належащо от работата в бара.

Добре, вече наистина се вбесих. Не защото той смяташе, че разследването на убийство е по-важно от спазването на работното време, всъщност бях съгласна с него за това. По-скоро бе заради неизказаната му предубеденост по отношение на работата ми.

— Може да си мислиш, че работата ми не е кой знае какво, но аз я харесвам, върша я добре и заслужавам точно толкова уважение, колкото сестра ти, която е адвокат, Анди Белфльор! Запомни това. Не съм нито глупава, нито пропаднала!

Детективът бавно и непривлекателно започна да се изчервява.

— Съжалявам — каза неловко.

Опитваше се да пренебрегне старите връзки — едно и също училище, факта, че познаваме семействата си. Мислеше си, че е трябвало да постъпи на работа в някой друг град, където би могъл да се отнася към хората така, както смята, че подобава за един детектив.

— Не, и тук можеш да си добър детектив, ако превъзмогнеш това си отношение — обърнах се към него.

Сивкавите му очи направо щяха да изскочат от изненада, а аз по детски се зарадвах, че го бях втрещила. Рано или късно, щях да си платя за това. Винаги така става, когато загатна на някого за своя „недостатък“.

Обикновено хората си плюеха на петите, когато им демонстрирах малко четене на мисли, но Анди Белфльор беше очарован.

— Истина е значи! — прошепна той, сякаш не седяхме на алеята за паркиране на западнала къща насред провинцията в Луизиана, а бяхме някъде сами.

— Не, забрави — отвърнах припряно. — Просто понякога мога да позная какво си мислят хората по начина, по който гледат.

Той умишлено си представи, че разкопчава блузата ми. Но аз вече бях нащрек и се върнах към обичайното си състояние на издигнати прегради и само се усмихнах. Но ми беше ясно, че не се хвана.

— Когато можеш, мини през бара. Ще може да поговорим в кабинета на Сам — казах категорично и прибрах краката си в колата.

Когато пристигнах в бара, беше оживено. Сам се беше обадил на Тери Белфльор, втори братовчед на Анди, ако си спомням правилно, да наглежда бара, докато той говори с полицията в жилището на Доун. Тери бе преживял войната във Виетнам и едва връзваше двата края благодарение на някакви правителствени помощи за инвалидност. Бил е ранен, заловен и държан като заложник две години и сега през повечето време мислите му бяха толкова плашещи, че бях изключително внимателна покрай него. Животът му е бил тежък и да се държи като нормален, за него бе дори по-трудно, отколкото за мен. Слава богу, не пиеше много.

Днес, в промеждутъка, докато си вземах табла и изтривах ръцете си, го целунах леко по бузата. През прозореца забелязах в тясната кухня Лафайет Рейнолд, готвача, обръщаше кюфтета и зареждаше кошница с картофи за пържене в горещото олио. В „При Мерлот“ се сервират само няколко вида сандвичи. Толкова. Сам не желаеше да има ресторант, а бар, в който може да се намери и храна.

— Не че не съм поласкан, но за какво беше това? — попита Тери, повдигайки вежди.