Мъртви преди мрак

Той имаше рижава коса, макар че когато брадата му набодеше, виждах, че бакенбардите му сивеят. Прекарваше много време навън, но кожата му никога не потъмняваше. По-скоро силно се зачервяваше, от което белезите на лявата му буза изпъкваха още повече. Това не изглеждаше да го смущава. Една вечер Арлийн се напила и си легнала с него и после ми сподели, че по тялото му имало къде-къде по-ужасяващи белези от тези на лицето.

— За това, че си тук — отвърнах.

— Вярно ли е това за Доун?

Лафайет извади две чинии на бюфета и ми смигна мимоходом с гъстите си изкуствени мигли. Той си слага много грим, но толкова бях свикнала с това, че вече не ми правеше впечатление. Но днес сенките на очите му извикаха в съзнанието ми спомена за Джери. Оставих го на тримата вампири, без да се възпротивя. Това определено не беше правилно, но беше реалистично. Нямаше как да им попреча да го отведат. Нямаше как да предупредя полицията, за да ги хване навреме. Той така или иначе умираше и повличаше след себе си колкото може повече вампири и хора. А и самият той вече бе убивал. Заявих на съзнанието си, че това е последният дебат, който водим за Джери.

— Арлийн, сандвичите са готови — извика Тери, връщайки ме обратно в настоящето.

Арлийн дойде да вземе чиниите. С погледа, който ми хвърли, все едно ми каза, че при първа възможност ще ме разпита от до. Чарлси Тутън също беше на работа. Тя заместваше, когато някоя от жените се разболееше или не се появеше. Надявах се да започне на пълен работен ден на мястото на Доун. Винаги я бях харесвала.

— Да, Доун е мъртва — съобщих на Тери.

Явно не се бе подразнил от дългото ми мълчание.

— Какво й се е случило?

— Нямам идея, но е насилствена смърт, забелязах кръв по чаршафите, не много, но все пак…

— Модет… — промълви Тери.

Веднага разбрах какво има предвид.

— Може би — отвърнах. Определено бе вероятно този, който е сторил това на Доун, да е същият, който е убил Модет.

Естествено, всички в Ренард Париш се отбиха този ден. Ако не за обяд, то поне за следобедно кафе или бира. Ако не успееха преди работа, минаваха, след като приключат, на път за вкъщи. Две млади жени в града бяха убити в рамките на един месец. Можех да се обзаложа, че хората си умираха да го обсъждат.

Сам се върна към два, целият плувнал в пот от седене на слънце в двора у Доун. Предаде ми, че Анди Белфльор скоро щял да говори още веднъж с мен.

— Нямам идея защо — отвърнах. — Никога не съм движила с Доун. Казаха ли ти какво й се е случило?

— Някой я е пребил и след това я е удушил — отвърна Сам. — Освен това имала стари белези от ухапвалия. Също като Модет.

— Вампири колкото щеш, Сам — казах аз, отвръщайки на недоизказания му коментар.

— Суки… — произнесе тихо и сериозно. Това ми напомни как задържа ръката ми при къщата на Доун и след това си спомних как ме изхвърли от главата си, макар че бе съвсем наясно, че се опитвам да проникна в съзнанието му, но добре знаеше как точно да ме държи настрана. — Скъпа, Бил е готин като за вампир, но той не е човек.

— Скъпи, нито пък ти — отвърнах тихо, но страшно остро.

Обърнах му гръб. Не желаех да си призная точно защо съм му ядосана толкова, но имах намерение в крайна сметка да му го демонстрирам.

Работех като фурия. Каквито и недостатъци да имаше, Доун беше сръчна, а Чарлси просто не можеше да насмогне на темпото. Не че не се стараеше. Ако останеше да работи в бара, щеше да свикне, но тази вечер ние с Арлийн я изнесохме на гърбовете си.

Направих сума ти бакшиши и още толкова вечерта, когато хората разбраха, че аз съм открила трупа на Доун. Изражението ми остана непроницаемо през цялото време. Не ми се искаше да засегна някого от посетителите, който като всички останали просто искаше да разбере за случилото се.

На път за вкъщи си позволих леко да се отпусна. Бях изтощена. Последното, което очаквах да видя, когато завих по тесния път през горичката към нас, беше Бил Комптън. Беше се подпрял на един бор и ме чакаше. Подминах го леко, почти решена да го игнорирам, но спрях.

Той ми отвори вратата. Излязох, без да го поглеждам в очите. Изглеждаше, че се чувства страшно комфортно в нощта, така както аз никога не бих могла — заради твърде многото страхове от детството, мрака и разни шумове.

Като се замислих, Бил беше едно от тези неща. Нищо чудно, че се чувства като у дома си.

— Цяла нощ ли смяташ да си гледаш обувките, или възнамеряваш да говориш с мен? — попита почти шепнешком.

— Случи се нещо, което трябва да знаеш.

— Какво?

Опитваше се да ми въздейства. Усещах силата му да кръжи около мен, но я отблъснах. Той въздъхна.

— Не мога да стоя права — казах изморено. — Да седнем на земята или някъде другаде. Болят ме краката.

В отговор той ме вдигна, сложи ме на капака на колата и застана пред мен със скръстени ръце, повече от очевидно — в очакване.

— Кажи ми.

— Доун е убита. Също като Модет Пикинс.

— Доун?

Изведнъж се почувствах малко по-добре.

— Една от сервитьорките в бара.

— Онази червенокосата, дето се е женила хиляда пъти?

Почувствах се много по-добре.

— Не, тъмнокосата, онази, която все се блъскаше в стола ти, за да привлече вниманието ти.