Мъртви преди мрак

— Да, винаги — не можех да отрека, макар че не ми се искаше да се оплаквам. — Най-тежко беше, когато бях много малка, защото не знаех как да изключвам съзнанието си за чуждите мисли и естествено, чувах мисли, които не трябваше да чувам, и ги повтарях, както всяко дете би направило. Родителите ми не знаеха как да постъпят с мен. Особено баща ми се чувстваше страшно неудобно от това. В крайна сметка, майка ми ме заведе на детски психолог. Психоложката беше абсолютно наясно каква съм, но така и не го прие и продължи да разправя на нашите, че съм изключително наблюдателна и разчитам езика на тялото, ето защо съм си мислела, че мога да чета мислите на хората. Естествено, нямаше как да признае, че буквално чета мислите на околните, защото това просто не се връзваше с нейните представи. А и в училище не се справях добре, тъй като ми беше изключително трудно да се концентрирам, когато повечето край мен не внимаваха. Но на контролни се представях добре, защото съучениците ми бяха съсредоточени върху собствените си работи, което поне в известна степен ми помагаше. Понякога нашите си мислеха, че съм мързелива и затова не се справям добре с ежедневните си задължения. Учителите пък ме смятаха за изоставаща. Идея си нямаш за теориите. Водеха ме на ушен и очен лекар сигурно на всеки два месеца, или поне така ми се струва, а също и на скенер на мозъка. Божичко! На нашите им излезе през носа. Но отказваха да приемат простата истина. Поне пред мен, разбираш ли?

— Но вътре в себе си са знаели.

— Да. Веднъж баща ми се чудеше дали да подкрепи финансово някакъв познат, който искал да отвори магазин за авточасти, и ме помоли да седна до него, когато мъжът дойде у дома. След като човекът си тръгна, татко ме изведе навън, погледна встрани и ме попита: „Суки, истината ли казва?“. Беше много странно.

— На колко години беше?

— Трябва да съм била на не повече от седем, защото родителите ми умряха, когато бях във втори клас.

— Как?

— Загинаха в голямо наводнение. Водата ги застигнала на моста западно от тук.

Бил не каза нищо. Естествено, той бе виждал толкова много смърт. След малко попита:

— Мъжът лъжеше ли?

— О, да. Смяташе да вземе парите на татко и да офейка.

— Ти имаш дарба.

— Да бе, дарба… — Стана ми мъчно.

— Отличава те от останалите хора.

— На мен ли го казваш? — вървяхме известно време в тишина. — Значи ти не се смяташ за човек.

— От доста време.

— Наистина ли вярваш, че си изгубил душата си? Това разпространяваше католическата църква за вампирите.

— Няма как да знам — отвърна Бил почти небрежно. Стана ясно, че е прекарал толкова време, разсъждавайки по темата, че мисълта за това се е превърнала в нещо обичайно за него. — Аз лично не мисля, че съм. Дори след всички тези години има нещо у мен, което не е жестоко и кръвожадно. Макар че мога да съм и двете.

— Не е твоя вината, че си бил заразен с вирус. — Бил изсумтя, макар да се опита да не прозвучи грубо.

— Говорят се какви ли не истории, откакто съществуват вампири. Може тази да е истинската — погледна така, сякаш съжалява за казаното. — Ако вирус е причината за съществуването на вампири, той не засягаше всеки.

— Как се става вампир?

Бях чела какви ли не истории, но това щеше да е информация от първа ръка.

— Ще трябва да ти изцедя кръвта, наведнъж или в продължение на два-три дни, докато умреш, след което да ти дам своята. Ще лежиш като умряла в продължение на две денонощия, а понякога и три, след което ще станеш и ще започнеш да обикаляш нощем. И ще изпитваш глад.

Потръпнах от начина, по който произнесе глад.

— Няма ли друг начин?

— Такива като мен са ми разказвали за случаи, в които били пили често от някой човек, ден след ден, вследствие, на което той най-неочаквано се превръщал във вампир. Но това предполага редовно и сериозно хранене. При същите обстоятелства други просто развивали анемия. Пък и когато хората са толкова близо до смъртта и се случи нещо — я катастрофа с кола, я свръхдоза, — процесът може да се прецака изцяло.

Побиха ме тръпки.

— Да сменим темата. Какво мислиш да правиш със земята на Комптън?

— Смятам да живея там докогато мога. Уморих се да се мъкна от град на град. Израснал съм в провинцията. Сега, когато съществуването ми е официално признато и мога спокойно да отскоча до Монро, Шривпорт или Ню Орлеанс за синтетична кръв или проститутка, която работи с нашия вид, бих искал да остана тук. Поне да видя дали ще се получи. От години се скитам.

— В какво състояние е къщата?

— Доста е зле — призна той. — Опитвам се я разчистя. Това мога да го правя нощем. Но имам нужда от майстори, които да поправят някои неща. Бива ме донякъде в дърводелството, но не разбирам нищо от електричество.

Естествено, че не разбираше.

— Струва ми се, че инсталацията има нужда от подмяна — продължи Бил, точно като всеки друг загрижен собственик на жилище.

— Имаш ли телефон?

— Естествено — отвърна изненадан.

— Тогава какъв е проблемът с майсторите?