Мъртви преди мрак

— На смахнатата Суки? — невярващо попита русия. Сигурно и друг път е идвал тук.

Хватката на Рене трябва да се бе затегнала. Видях очите на онзи да се пълнят със сълзи.

— Извинявай, Суки!

Кимнах гордо. Рене пусна рязко ръката му и му даде знак да се омита колкото може по-скоро. Русия си плю на петите и се изпари, последван от спътника си.

— Рене, трябваше да ме оставиш сама да се оправя с това — прошепнах му тихо, когато останалите клиенти се върнаха към заниманията си. Бяхме дали повод за клюки поне за няколко дни. — Но оценявам това, че се застъпи за мен.

— Няма да позволя някой да се закача с приятелките на Арлийн — категорично отсече Рене. — „При Мерлот“ е хубаво място и ние държим да си остане такова. Освен това понякога ми напомняш на Синди.

Синди беше сестра му. Тя се премести в Батън Руж преди година-две. Беше русокоса и със сини очи, освен тези прилики не можех да се сетя за други. Но нямаше да е учтиво да го споменавам.

— Често ли се виждаш с нея? — попитах.

Хойт и другият мъж на масата обсъждаха победите и резултатите на „Шривпорт Каптънс“8.

— От време на време — отвърна Рене, поклащайки глава, за да покаже, че би му се искало да се случва по-често. — Тя работи в кафенето на една болница.

Потупах го по рамото.

— Трябва да се връщам на работа.

Когато отидох до бара, за да взема следващата поръчка, Сам ме погледна въпросително. Отвърнах му с учуден поглед — в знак, че аз самата съм изненадана от намесата на Рене. В отговор шефът ми повдигна леко рамене, което означаваше, че не може да се търси обяснение за човешкото поведение.

Но когато отидох зад бара да взема още салфетки, забелязах, че е извадил бейзболната бухалка, която държеше под касата за спешни случаи.

БАБА МИ НАМЕРИ РАБОТА ЗА ЦЕЛИЯ СЛЕДВАЩ ДЕН. Тя забърса праха, мина с прахосмукачката и парцала, а аз изтърках баните и тоалетните.

„Вампирите ползват ли въобще баня и тоалетна?“, помислих, докато почиствах с четката тоалетната чиния. Баба ме накара да обера с прахосмукачката котешката козина по дивана. Изпразних всички кошчета за боклук. Лъснах всички маси. Минах и пералнята и сушилнята, бог знае защо.

Когато баба ме пришпори да побързам да се изкъпя и да се преоблека, ми просветна, че гледа на предстоящото събитие така, сякаш имам среща с вампира Бил. Почувствах се малко странно. Първо, на баба толкова много й се искаше да излизам и да общувам, че дори срещата ми с вампир й изглеждаше приемлив вариант. Второ, имах чувства, които подкрепяха тази идея. Трето, Бил сигурно е усетил всичко това. И четвърто, можеха ли въобще вампирите да го правят като хората?

Изкъпах се, сложих си грим и облякох рокля, понеже знаех, че баба ще припадне, ако не го бях сторила. Роклята беше памучна, синя, осеяна с дребни маргаритки. Бе по-тясна, отколкото баба харесваше, и по-къса, отколкото според Джейсън сестра му трябваше да носи. Чух това първия път, когато я облякох. Сложих си жълтите кръгли обеци и леко прихванах косата си с шнола.

Незнайно защо, баба ме изгледа странно. Можех лесно да разбера причината, ако бях прочела мислите й, но е ужасно да се постъпва така с хората, с които живееш, така че се стараех да не го правя. Тя се бе облякла с пола и блуза, които често слагаше за срещите на Потомците, не точно като за църква, но не и като всеки ден.

Когато той пристигна, премитах предната веранда, бяхме я забравили. Появи се типично като вампир — в един момент го няма, в следващия стоеше пред стълбите и ме гледаше.

Усмихнах му се.

— Не ме стресна — казах аз.

Той леко се смути.

— Навик ми е да се появявам така — отвърна. — Не вдигам много шум.

Отворих вратата.

— Заповядай, влез — поканих го учтиво.

Той се качи по стълбите, оглеждайки се наоколо.

— Спомням си това място — каза. — Само че не беше толкова голямо.

— Познаваш ли тази къща? Баба ще се зарадва.

Въведох го във всекидневната и извиках баба.

Тя пристъпи гордо в стаята и си дадох сметка, че за първи път е положила такива усилия за гъстата си бяла коса, която, за разлика от друг път бе добре сресана и прибрана в кок. Беше си сложила и червило.

Бил показа, че владее етикета толкова добре, колкото и тя самата.

Двамата се поздравиха, благодариха си един на друг, изказаха си комплименти и накрая Бил седна на дивана, а баба, след като донесе таблата с три чаши чай от праскови, се настани във фотьойла, давайки ясно да се разбере, че е отредила мястото до него за мен. Нямаше начин да се измъкна от ситуацията, без да стане още по-очевидно, така че седнах до него, но в края, сякаш се каня всеки миг да скоча, за да му допълня чашата с ритуалния му студен чай.

Той учтиво докосна устни до чашата, след което я остави. Ние с баба отпихме развълнувано от нашите по няколко големи глътки.

Баба подхвана не особено удачна тема за начало на разговора.

— Предполагам, че си чул за странното торнадо — запита тя.

— Какво торнадо? — Хладният му тон прозвуча меко като кадифе.

Не смеех да се обърна към него, само седях със скръстени ръце и забих поглед в тях.