Мъртви преди мрак

— Трудно е да се свържа с тях посред нощите, трудно е да си уговоря среща, за да им обясня какво трябва да се оправи. Страх ги е. Или пък си мислят, че е капан — звучеше разстроено, но лицето му не беше обърнато към мен.

Разсмях се.

— Ако искаш, аз мога да им се обадя — предложих. — Мен ме познават. И макар да ме смятат за смахната, знаят, че съм почтена.

— Много мило от твоя страна — каза Бил, след като се замисли за кратко. — Биха могли да работят през деня, след като се срещна с тях, за да обсъдим работата и заплащането.

— Какво неудобство е да не можеш да излезеш навън през деня — изтърсих, без да се замисля.

Не си бях давала сметка за това. Гласът му прозвуча сухо.

— Определено.

— А и да ти се налага да пазиш в тайна мястото си за почивка — издърдорих отново. Извиних се, когато усетих дълбокото му мълчание: — Съжалявам — промълвих неловко.

Ако не беше толкова тъмно, щеше да види, че съм се изчервила.

— Мястото за спане през деня е най-съкровената тайна на вампира — отвърна строго.

— Моля за извинение.

— Приемам го — каза той.

Стигнахме до пътя и се огледахме наляво и надясно, сякаш очаквахме такси. Сега, когато не бяхме сред дърветата, можех ясно да го видя на лунната светлина. Той също. Огледа ме от глава до пети.

— Роклята ти е с цвета на очите ти.

— Благодаря.

Аз определено не го виждах толкова добре.

— Само дето не е достатъчно.

— Моля?

— Трудно ми е да свикна да гледам оскъдно облечени млади госпожици — отговори Бил.

— Имал си няколко десетилетия да свикнеш — отвърнах язвително. — Стига, Бил! Къси рокли се носят от четиридесет години насам.

— Аз харесвах дълги поли — изрече носталгично — и това, което жените носеха под тях. Фустите.

Сбърчих вежди.

— Ти въобще имаш ли фуста? — попита той.

— Имам много готини бикини в бежово с дантела, — казах възмутена. — Ако беше обикновен мъж, щях да си помисля, че си ми навит, щом подхващаш разговор за бельото ми.

Той се разсмя, онзи дълбок смях, който така силно ми въздействаше.

— В момента с тях ли си, Суки?

Изплезих му се, защото знаех, че ме вижда. Вдигнах края на роклята си, показвайки дантелата на бикините си плюс няколко сантиметра от загорялата ми кожа.

— Доволен ли си? — попитах.

— Имаш красиви крака, но продължавам да съм за дългите рокли.

— Инатиш се — отвърнах му.

— И жена ми го казваше постоянно.

— Бил си женен!?

— Да. Станах вампир, когато бях на трийсет. Имах жена и пет деца. Сестра ми, Сара, живееше с нас, така и не се задоми. Убиха приятеля й през войната.

— Гражданската война?

— Да. Аз се завърнах от фронта. Бях един от малцината щастливци. Или поне така си мислех по онова време.

— За Конфедерацията ли се би? — поинтересувах се. — Ако все още пазиш униформата си и я облечеш на събирането на клуба, дамите направо ще изпаднат във възторг.

— До края на войната не беше останало кой знае какво от униформата ми — отвърна мрачно. — Носехме дрипи и умирахме от глад — опитваше се да се отърси от мисълта. — Но това изгуби всякакво значение за мен, след като станах вампир — довърши Бил. Гласът му отново прозвуча хладно и дистанцирано.

— Подхванах тема, която те разстрои — обадих се. — Съжалявам. За какво друго да поговорим?

Обърнахме се и тръгнахме обратно по пътя, по посока към къщата.

— За твоя живот — отговори той. — Кажи ми какво правиш, когато се събудиш сутрин?

— Ставам от леглото и веднага го оправям. Закусвам, понякога препечени филийки, друг път овесени ядки или пък яйца, кафе. Мия си зъбите, вземам си душ и се обличам. Понякога си бръсна краката, нали се сещаш… Ако е работен ден, тръгвам за работа. Ако съм нощна смяна, може да пообиколя магазините, да отида с баба на пазар или да взема някой филм под наем, или пък да се приличам на слънце. Освен това чета много.

Късметлийка съм, че баба е още жизнена. Тя се занимава с миенето и гладенето и голяма част от готвенето.

— Какво ще кажеш за младежите?

— О, нали ти казах вече за тях. Просто няма да стане.

— И какво ще правиш тогава, Суки? — попита внимателно.

— Ще остарея и ще умра. — Гласът ми прозвуча насечено.

Беше засегнал болната ми тема още веднъж.

За моя изненада Бил се пресегна и ме хвана за ръката. Сега, след като се ядосахме малко един на друг и засегнахме някои болни теми, въздухът беше някак по-ведър. Полъх на вятъра в спокойната нощ погали косата ми.

— Свали си шнолата — помоли ме Бил.

Не виждах причина да не го направя. Вдигнах ръка и посегнах към шнолата, за да я разкопчея. Раздвижих глава да развея косата си. Пъхнах шнолата в джоба му, понеже аз нямах. Бил прокара пръсти през косата ми, разпилявайки я върху раменете ми, сякаш е най-естественото нещо на света.

И след като докосването очевидно беше позволено, аз докоснах бакенбардите му.

— Дълги са — отбелязах.

— Това беше на мода — отговори той. — Късмет извадих, че не носех брада като повечето мъже тогава, защото щях да си остана с нея завинаги.

— Въобще ли не ти се налага да се бръснеш?

— Не. За щастие тъкмо се бях избръснал. Сякаш беше очарован от косата ми.

— Изглежда сребриста на лунната светлина — добави тихо.

— Ааа, какво обичаш да правиш?

Забелязах едва доловима усмивка в мрака.