Мъртви преди мрак

Това някак леко ме обърка, но тръгнах към общинския двулентов път, който минаваше и пред неговия дом.

— Разстрои ли те случилото се с караваната? — запита той.

Зачудих се как точно да отговоря.

— Като се сетя за нея, се чувствам много ммм… уязвима.

— Но ти знаеш, че съм силен.

Поклатих глава утвърдително.

— Да, но нямах идея, че си чак толкова силен — отвърнах. — Нито пък изобретателен.

— С годините се усъвършенстваме в това да прикриваме следите от стореното.

— В такъв случай предполагам, че си убил сума ти хора.

— Няколко.

Ще трябва да го приемеш, сякаш казваше тонът му.

Сключих ръце зад гърба си.

— Изпитваше ли глад веднага след като се превърна във вампир? Как се случи всичко?

Бил не очакваше подобно нещо. Погледна ме. Усещах очите му върху себе си, въпреки че беше тъмно. Намирахме се близо до гората. Чакълът хрущеше под краката ни.

— Що се отнася до това как станах вампир, прекалено дълга история е, за да я разказвам сега — отвърна той. — Но да, когато бях млад, няколко пъти ми се е случвало да убия по погрешка. Никога не знаех кога ще имам шанс отново да се нахраня, разбираш ли? Естествено, постоянно ни преследваха, а и нямаше такова нещо като изкуствена кръв. Освен това по онова време нямаше толкова много хора. Но докато бях жив, бях добър човек. Искам да кажа, преди да хвана вируса. Така че се опитах да подходя цивилизовано и да избирам за жертви лоши хора. И никога да не се храня с деца. Поне дете никога не убих. Сега е толкова различно. Мога да отида до денонощната клиника в града и да си взема синтетична кръв, въпреки че е отвратителна. Или пък да платя на проститутка и да си набавя кръв, с която да изкарам няколко дни. Или да омая някоя, така че да се остави да я ухапя за любов, след което напълно да забрави случилото се. А и аз не се нуждая от кой знае колко.

— Или да срещнеш момиче с рана на главата — допълних.

— О, ти беше за десерт. Ратрей бяха основното ястие. Ще трябва да го приемеш.

— Олеле! — възкликнах поразена. — Дай ми минута.

Така и направи. Нито един мъж на света не би ми дал толкова време за размисъл. Отворих съзнанието си и изключих напълно защитата си, отпуснах се. Тишината му ме завладя. Спрях, затворих очи и вдишах облекчението, което бе неописуемо.

— Щастлива ли си в момента? — попита ме, сякаш усети.

— Да — въздъхнах едва доловимо.

В този момент осъзнах, че няма значение какво е извършило съществото до мен, това спокойствие беше безценно, след цял живот, прекаран сред бръщолевенето на всички останали в собственото ми съзнание.

— И аз се чувствам добре с теб — каза той изненадващо.

— Как така? — попитах отнесено и бавно.

— Няма страх, припряност, укор. Не ми се налага да ползвам обаянието си, за да те държа спокойна и да разговарям с теб.

— Обаяние?

— Нещо като хипноза, — обясни той — всички вампири го използват в една или друга степен. Понеже преди откриването на синтетичната кръв трябваше да убеждаваме хората, че сме безобидни… или да им внушаваме, че въобще не са ни виждали… или да ги заблуждаваме, че са видели нещо друго.

— Действа ли върху мен?

— Естествено — отвърна той изненадан.

— Добре, направи го.

— Погледни ме.

— Тъмно е.

— Няма значение. Погледни ме в лицето. — Застана пред мен, сложи нежно ръце на раменете ми и ме погледна. Виждах слабата светлина, която лицето и очите му излъчваха. Загледах се в него, чудейки се дали ще започна да кудкудякам като кокошка, или да се засъбличам. Но това, което се случи, беше — нищо. Единственото, което усетих, бе почти опияняващото спокойствие от факта, че съм с него. — Не усещаш ли въздействието ми? — попита. Звучеше леко изтощен.

— Ни най-малко, съжалявам — отвърнах кротко. — Виждам единствено сиянието ти.

— Ти го виждаш?

Отново го изненадах.

— Естествено. Другите не го ли виждат?

— Не. Това е странно, Суки.

— Щом казваш. Мога ли да те видя как се издигаш?

— Тук? — изненада се Бил.

— Ами да. Защо не? Освен ако нямаш причина да не го правиш!

— Не, ни най-малко.

Пусна раменете ми и започна да се издига.

Изпаднах в луд възторг. Той се носеше в тъмнината, сияейки като мрамор на лунната светлина. Когато беше на малко повече от половин метър над земята, започна да кръжи из въздуха. Помислих, че ми се усмихва.

— Всички вампири ли умеят това? — попитах.

— Можеш ли да пееш?

— Не, нито нота.

— Е, ние също не можем да правим всичко еднакво — спусна се бавно и стъпи безшумно на земята. — Повечето хора избягват вампирите. Ти сякаш не си от тях — констатира той.

Вдигнах рамене. Че коя бях аз, та да страня от нещо толкова необикновено! Той явно усети това, защото след като замълчах и тръгнахме отново да се разхождаме, каза:

— Винаги ли ти е било трудно?