Мъртви преди мрак

Баба му заразказва за необичайното торнадо и смъртта на Негодниците. Спомена, че цялата история й се виждала доста зловеща, но не и необичайна. Тогава усетих как Бил се отпусна, макар и не напълно.

— Аз минах оттам вчера на път за работа, — казах, без да вдигам поглед — покрай караваната.

— Как изглеждаше? Това, което очакваше ли завари? — попита Бил. В гласа му долавяше само чисто любопитство.

— Не — отвърнах. — Никак не изглеждаше както очаквах — бях истински смаяна.

— Суки, та ти и друг път си виждала поражения от торнадо — възкликна изненадано баба.

Смених темата.

— Бил, откъде си взе ризата? Стои ти добре. — Беше облечен с бежови панталони и риза за голф на зелени и кафяви райета, лъснати обувки и тънки кафяви чорапи.

— „Дилърдс“9 — отговори той.

Опитах се да си го представя на пазар в мола в Монро — как хората се обръщат след него, за да видят това необикновено същество със сияеща кожа и красиви очи. Откъде ли взема пари, за да плаща? Как си пере дрехите? Гол ли си ляга в ковчега? Има ли кола, или си лети докъдето му се прииска?

Баба остана доволна от нормалните му навици на пазаруване. Коремът повторно ме присви, като я гледах колко се радва да види във всекидневната си моя предполагаем ухажор, та, макар и (както широко се огласяваше) той да е жертва на вирус, който му е придал мъртвешки вид.

Тя започна да обстрелва Бил с въпроси. Той й отговаряше любезно и с видимо удоволствие. Добре де, беше добре възпитан мъртвец.

— Значи твоите хора са били местни? — осведоми се баба.

— Баща ми е от фамилията Комптън, а майка ми от Лудърмилкс — отговори веднага Бил. Изглеждаше изключително спокоен.

— Има доста наследници на Лудърмилкс — възкликна радостно баба. — Но се опасявам, че старият господин Джеси Комптън се спомина миналата година.

— Зная — отвърна непринудено Бил. — Затова се върнах. Получих земята. И понеже нещата в обществото се промениха спрямо хора в моето положение, реших да предявя правата си над нея.

— Познаваше ли рода Стакхаус? Суки каза, че имаш дълга история.

Помислих, че баба го каза добре, и се усмихнах.

— Спомням си Джонас Стакхаус — отговори Бил на въодушевлението й. — Роднините ми се заселили тук още преди полагането на основите на Бон Темпс. Джонас Стакхаус се премести тук с жена си и четирите си деца, когато бях младеж на шестнайсет. Не е ли това къщата, която той построи, или поне отчасти?

Направи ми впечатление, че когато си спомня миналото, гласът и думите му звучат различно. Зачудих се колко ли промени в акцент и жаргон е претърпял английският му през последния век.

Що се отнася до баба, тя направо се намираше в родословен рай. Искаше да научи всичко за Джонас, пра-пра-пра-прадядото на съпруга й.

— Притежаваше ли роби? — попита тя.

— Госпожо, доколкото си спомням, разполагаше с една робиня за къщата и един роб за двора. Робинята беше на средна възраст, а робът беше много едър млад мъж, страшно як, името му беше Майнъс. Но родът Стакхаус обработваха земите си основно сами, подобно на близките ми.

— О, на малката ми група ще й хареса да чуе тези неща. Суки каза ли ти?

След като размениха безброй любезности, Бил и баба уговориха дата за вечер, в която той да говори на събирането на Потомците.

— А сега, ако ни извиниш, със Суки ще излезем на разходка. Вечерта е прекрасна.

Той се приближи към мен — бавно, за да го забележа, хвана ръката ми и ми помогна да се изправя. Ръката му беше студена, здрава и гладка. Бил не попита баба за позволение, но заявлението му не прозвуча и грубо.

— О, вие двамата отивайте — каза баба, пърхаща от радост. — Аз имам да се занимавам с толкова неща. Ще трябва да ми кажеш имената на всички местни, които си спомняш, когато си бил… — И тук баба се сепна, за да не каже нещо, с което да го засегне.

— Когато си бил жител на Бон Темпс — обадих се услужливо.

— Естествено — рече вампирът и по присвитите му устни виждах, че едва се сдържа да не се засмее.

Някак се озовахме до вратата. Знаех, че ме е повдигнал и бързо ме е преместил. Усмихнах се весело. Обичам изненадите.

— Няма да се бавим много — казах на баба.

Не мисля, че тя забеляза необичайната промяна у мен, понеже събираше чаените чаши.

— О, не се притеснявайте заради мен — обади се тя. — Аз съм си добре.

Навън жаби, щурци и буболечки изпълняваха своята нощна полска опера. Бил продължи да държи ръката ми, когато се заразхождахме из двора, изпълнен с ароматите на прясно окосена трева и напъпили растения. Котката ми Тина се появи от тъмнината и се заувърта да я поглезя. Наведох се и я погалих по главата. За моя изненада тя се отърка в крака на Бил, а той не направи нищо, за да я отблъсне.

— Харесваш ли това животно? — попита ме.

— Това е моята котка — отвърнах. — Казва се Тина и да, много я харесвам.

Без да каже нищо повече, Бил изчака, без да помръдне, докато тя не си тръгна, изгубвайки се в тъмнината извън светлината от верандата.

— Какво би предпочел — да седнем на столовете на ливадата или на люлките, или да повървим? — попитах, понеже се почувствах като домакиня.

— О, нека повървим малко. Имам нужда да се раздвижа.