Мъртви на прага

На другата сутрин — за пръв път от една седмица насам — се събудих бодра и отпочинала. Часовникът ме увери, че съм спала непробудно цели единайсет часа. Е, в това нямаше нищо изненадващо. Не усещах почти никаква болка в рамото; съвестта ми най-после намери покой. За мое огромно облекчение, нямах почти никакви тайни за пазене. Мои тайни; с чуждите бях свикнала.

Тъкмо допивах кафето си, когато телефонът звънна. Оставих книгата си на кухненската маса и вдигнах слушалката.

— Ало — изчуруликах.

— Събитието е днес — започна Алсид с преливащ от вълнение глас. — Трябва да дойдеш.

Спокойствието ми трая точно трийсет минути. Трийсет минути, за бога!

— Предполагам, че визираш предизборния диспут на кандидатите за лидер на глутницата.

— Естествено.

— Би ли ми припомнил защо се налага да присъствам и аз?

— Защото си приятел на глутницата — отсече той. Тонът му не търпеше възражения. — Кристин специално подчерта, че трябва да присъстваш като свидетел.

Може би щях да поспоря с него, ако не беше споменал Кристин. Съпругата на бившия лидер на глутницата ми се стори разбрана и интелигентна жена.

— Добре — казах, стараейки се да не звуча сърдито. — Къде и кога?

— По обяд, в празната сграда на улица „Клермонт“, номер 2005. Преди там се помещаваше издателство „Дейвид&Ван Сач“.

Изслушах инструкциите му и затворих. Докато се къпех, обмислих тоалета си и реших да се облека като за спортно състезание — старата ми дънкова пола и червена блуза с дълъг ръкав. Обух си червен чорапогащник (полата беше доста къса) и очукани черни обувки с нисък ток. Надявах се Кристин да не поглежда към краката ми. Скрих сребърното си кръстче под блузата — върколаците не се интересуваха от религията ми, но среброто можеше да ги подразни.

Издателство „Дейвид&Ван Сач“ бе заемало доста модерна сграда в също толкова модерен индустриален район, който в днешния съботен ден изглеждаше почти пуст. Всички околни сгради си приличаха — стени от сив камък и тъмно стъкло, заобиколени от тревни площи, декоративни храсти и красиви бордюри. Встрани от издателството имаше изкуствено езерце, а над него — дървено мостче. След един освежителен ремонт сградата щеше да добие представителен вид. Сега, в края на зимата, изсъхналите миналогодишни растения се клатеха от ледения вятър. Голите храсти се нуждаеха от подрязване. Водата в езерото изглеждаше застояла, а по повърхността й плуваха боклуци. На паркинга имаше около трийсет коли, в това число и линейка, което ми се стори доста зловещо.

Докато крачех по мостчето към входа на сградата, се разтреперих от студ, макар че носех яке. Може би трябваше да облека по-дебело палто, но не сметнах, че ще ми с нужно за такова кратко разстояние. Изсъхналата трева и ясното светлосиньо небе се отразяваха в стъклената фасада.

Замислих се дали да почукам, но ми се стори неуместно, затова натиснах бравата на червената входна врата и влязох направо. В празното фоайе имаше двама души. Те се запътиха към сива двойна врата и аз ги последвах със свито сърце.

Влязохме в голяма зала — бивш производствен цех, може би, или административен отдел — с високи тавански прозорци, през които се процеждаше оскъдна светлина. В центъра на помещението имаше група хора.

Изборът ми на дрехи се оказа пълен провал. Жените носеха изискани костюми от панталон и сако, а тук-там се забелязваше и по някоя рокля. Свих рамене. Откъде можех да зная?

Сред присъстващите имаше и нови лица, които не бях забелязала на погребението. Кимнах на червенокоса жена — Аманда (помнех името й от Войната с вещиците) — и тя ми кимна в отговор. За моя изненада, сред присъстващите се мотаеха Клод и Клодин. Близнаците изглеждаха великолепно, както винаги. Клодин носеше тъмнозелен пуловер и черен панталон, а Клод — черен пуловер и тъмнозелен панталон. Ефектът бе поразителен. И тъй като феята и елфът бяха единствените не-върколаци в помещението, аз побързах да се присъединя към тях.

Клодин се наведе и ме целуна по бузата. Клод също. Целувките им по нищо не се отличаваха една от друга.

— Какво ще се случи тук? — прошепнах аз, защото наоколо цареше потискаща тишина. От тавана висяха някакви неща, но на оскъдната светлина не успях да разбера какво точно представляваха.

— Ще има няколко изпитания — отвърна тихо Клодин. — Умееш ли да викаш силно?

Не помнех да съм подкрепяла спортни отбори с крясъци, но може би не беше късно да се науча.

Джаксън Ерво и Патрик Фърнан се появиха от някаква врата в дъното на залата. Голи! Нямах голяма база за сравнение, но спокойно можех да кажа, че тези двама голи върколаци се разминаваха с идеала ми за мъж. И двамата изглеждаха силни и с поддържани за възрастта си фигури, но Джаксън имаше твърде слаби крака, а Патрик приличаше на буре.

След като привикнах с голотата им, забелязах, че всеки от тях си имаше придружител. Алсид следваше баща си, а зад Патрик се влачеше някакъв рус младеж. И двамата бяха напълно облечени.

— Би било много хубаво, ако те бяха голи, а? — прошепна Клодин и кимна към по-младите мъже. — Това са секундантите.