Мъртви на прага

— Извикали са по спешност всички служители, за да наблюдават паркингите в града. Искат да заловят стрелеца.

— А ако стрелецът ги забележи пръв?

— Те са професионалисти, Суки. Според мен са наясно как да действат в подобни ситуации. — Арлийн звучеше (и изглеждаше) доста надменно и раздразнително. Същинска Госпожа Правосъдие.

— Успокой се — казах. — Просто съм загрижена. — А и полицаите не са в опасност, освен ако не са върколаци. Разбира се, голямата загадка в случая е защо и аз съм простреляна. Не съм върколак или каквото и да било друго свръхсъщество. Трябваше да помисля как да впиша тази подробност в сценария.

— Къде е огледалото? — попита Арлийн и аз се огледах наоколо.

— Предполагам, че единственото голямо огледало е в банята — казах аз и се почувствах неловко, че трябва да се замислям за местонахождението на вещите в собствения си дом.

Докато Арлийн оправяше прическата си, прехвърлих храната си в чиния, с надеждата да я изям, докато е още топла. В един момент усетих, че стоя като глупачка с празната торба в ръка и се опитвам да открия кофата за боклук. После се сетих, че за да имам кофа за боклук, първо трябва да я купя. През последните деветнайсет години бях живяла единствено в къщата на баба и не ми се бе налагало да изграждам домакинство от кота нула.

— Сам все още не може да шофира, така че няма как да дойде да те види. Обаче мисли за теб и се тревожи — извика Арлийн. — Ще бъдеш ли в състояние да работиш утре вечер?

— Трябва да бъда.

— Добре. Аз почивам. Внучката на Чарлси е в болница с пневмония, така че и тя няма да дойде, а Холи понякога отсъства без причина. Даниел ще е извън града. Новото момиче, Джейда — тя е по-добра от Даниел, при всички случаи.

— Мислиш ли?

— Ами да — изсумтя Арлийн. — Не знам дали си забелязала, но на Даниел просто вече не й пука. Хората искат питиета и я викат, но на нея й е все тая. Просто си стои, говори си с гаджето си и нищо не я интересува.

От момента, в който Даниел се запозна с един младеж от Аркадия, работата наистина спря да я интересува.

— Мислиш ли, че ще напусне работа? — попитах аз и това отприщи нова тема за разговор, която нищихме поне пет минути, макар че Арлийн (уж) бързаше за някъде. Посъветва ме да ям, докато храната с топла, така че в общи линии говореше тя, а аз дъвчех. Не си казахме нищо ново, нищо нечувано, но си прекарахме чудесно. Арлийн (като никога) просто се наслаждаваше на компанията ми.

Един от многото минуси на телепатията е фактът, че винаги си наясно кога някой действително чува какво му казваш и кога не.

Арлийн тъкмо сядаше в колата си, когато се появи Анди Белфльор. Добре че напъхах празната торба от храната в някакъв шкаф, иначе щях да изглеждам като пълен идиот.

— Живееш врата до врата с Хали — каза Анди, колкото да завърже разговор.

— Благодаря ти, че докара колата ми и остави ключовете на Хали — казах аз. Дума да няма, Анди си имаше и добри страни.

— Тя ми каза, че мъжът, който те довел от болницата, бил доста… ъм… интересен. — Анди Белфльор очевидно опипваше почвата. Усмихнах му се. Погледът му излъчваше любопитство и мъничко ревност.

— И така би могло да се каже — съгласих се.

Той изчака да види дали ще се разпростра по-нашироко. Аз обаче мълчах и той продължи по същество.

— Тук съм служебно. Исках да разбера дали си спомняш нещо повече относно инцидента.

— Анди, тогава не знаех нищо, а сега знам още по-малко.

— Но си приклекнала.

— Ох, Анди… — изпъшках аз. И двамата знаехме причината за това. — Има ли смисъл да питаш защо съм приклекнала?

Той се изчерви бавно и крайно неуместно. Анди бе огън-мъж и умен полицай, но имаше склонност да вярва в неща, които повечето хора не разбираха и отричаха.

— Тук сме съвсем сами — подчертах аз. — А стените са достатъчно дебели и Хали не може да ни чуе.

— Има ли още нещо? — внезапно попита той с грейнал от любопитство поглед. — Има ли нещо повече, Суки?

Много добре знаех какво има предвид. Не би го изрекъл на глас, но душа даваше да разбере дали на този свят има нещо друго, освен човеци, вампири и телепати.

— Много повече — тихо отвърнах аз с равен глас. — Цял паралелен свят.

Анди се ококори. Съмненията му се потвърдиха и го загложди мъчително любопитство. На косъм беше да ме попита за простреляните жертви — буквално на косъм, — но се отказа в последната секунда.

— Може би си видяла или чула нещо, което да ни е от полза? Нещо подозрително? Нещо различно от онази нощ, когато простреляха Сам?

— Не — казах. — Нищо. Защо?

Той замълча, но аз четях мислите му като книга. Куршумът от крака на Сам се различаваше от останалите.