Мъртви на прага

— Вампирите са ужасни — мрачно каза Тара. — Не знам как понасяш компанията им. По едно време смятах, че е много престижно да имаш вампир за гадже. Е, не точно гадже, а по-скоро богат чичко. — Тара въздъхна. — Чувствах се някак… закриляна. Приятно усещане, непознато. Но аз наистина мислех, че и той ме харесва. Не съм била с него само заради подаръците.

— Пил ли е кръв от теб? — попитах.

— Нима не го правят винаги? — изненада се тя. — По време на секс?

— Доколкото знам, да — отвърнах, — но имай предвид, че след като е пил от кръвта ти, той усеща какво изпитваш към него.

— Наистина ли?

— Да, настройва се на честотата на чувствата ти, един вид. А ако и ти си пила от неговата, ефектът е още по-силен. — Тара ме лъжеше за чувствата си към Франклин Мот, естествено. Била е пленена по-скоро от щедрите му подаръци и кавалерското му отношение. А вампирът го е знаел. Може и да не я е обичал, но равнодушието й определено бе повлияло на решението му да я прехвърли на Мики. — Какво точно се случи?

— Е, не беше чак толкова грубо, колкото го описах — каза тя с вперен в ръцете си поглед. — Една нощ Франклин каза, че трябвало да отиде някъде, но без мен. Попита дали имам нещо против да ме остави в компанията на друг вампир. Мислех, че го е грижа за мен, че не иска да ме оставя сама, че ще му липсвам — отиваше на някакъв концерт, — така че не се разтревожих особено. Мики се държеше прекрасно с мен, прекарахме си добре. Изпрати ме до вратата, като истински джентълмен.

Опитах се да прикрия изумлението си. Змиеподобният Мики, който сякаш имаше надпис „Мерзавец“ на челото си, бе накарал Тара да повярва, че е джентълмен?

— Добре, какво стана после?

— После Франклин трябваше да пътува извън града и Мики намина да види дали всичко е наред при мен. Донесе ми подарък. Аз го приех, защото помислих, че е от Франклин.

Тара лъжеше не само мен, но и себе си. Отлично знаеше, че подаръкът — гривна — е бил от Мики. Самозалъгваше се, че така той изразява своята почит към жената на повелителя си.

— Та, взех подаръка и излязохме. После, когато се прибрахме същата нощ, той започна да ме ухажва. Но аз го отрязах. — Тара вдигна поглед към мен. Лицето й излъчваше спокойствие и царственост.

Може и да го бе отблъснала, но не особено убедително.

Дори Тара забравяше, че умея да чета мисли.

— Значи тогава си тръгна — казах аз и Тара пое дълбоко въздух, — но не и следващия път.

Мики съвсем ясно бе изразил намеренията си.

Погледнах я. Тя потръпна.

— Знам — изплака тя. — Знам, сбърках!

— При теб ли живее?

— Има си дневно убежище някъде наблизо — промълви тя. Гласът й преливаше от отчаяние. — Пристига привечер и сме заедно през цялата нощ. Води ме със себе си по всичките си срещи, по нощни клубове… и след това…

— Добре, добре. — Потупах я по ръката, но не ми се стори достатъчно и я прегърнах силно. Тара стърчеше над мен, затова и прегръдката ми не изглеждаше точно майчинска, но просто ми се искаше да й дам да разбере, че съм на нейна страна.

— Той е много груб — прошепна тя. — Някой ден ще ме убие.

— Не и ако ние го изпреварим.

— О, не, не можем да го убием.

— Мислиш, че с твърде силен?

— Мисля, че не мога да убия, когото и да било, дори и него.

— О! — Винаги съм я смятала за кораво създание, имайки предвид тежкото й детство. — Тогава трябва да измислим друг начин да те измъкнем от него.

— Ами твоят приятел?

— Кой от всички?

— Ерик. Всички разправят, че Ерик си пада по теб.

— Всички?

— Местните вампири. Да не би Бил да те е прехвърлил на Ерик?

Веднъж Бил ми каза, че ако нещо се случи с него, трябва да отида при Ерик, но аз не го приех като прехвърляне от един вампир на друг. Впоследствие стана така, че с Ерик имахме нещо като връзка, но при съвсем различни обстоятелства.

— Не, не е — категорично отвърнах аз. — Остави ме да помисля. — И аз потънах в размишления под тежкия поглед на скъпата ми приятелка. — Кой е шефът на Мики? — попитах. — Или господар?

— Мисля, че е жена — отвърна Тара. — Само предполагам. Няколко пъти сме ходили в едно казино в Батън Руж и там той се вижда с една вампирка. Казва се Саломе.

— Като в Библията?

— Да! Ти би ли кръстила детето си така?

— Така, тази Саломе шериф ли е?

— Какво?

— Тя ли е местният вампирски началник?

— Не знам. Мики и Франклин никога не обсъждат подобни неща пред мен.

Опитах се да прикрия отчаянието си.

— Как се казва казиното?

— „Седемте воала“.

Хм.

— Добре, той демонстрираше ли някаква по-особена почит към нея? — Почит. Добро попадение от „Дума на деня“ в календара ми, който впрочем не бях виждала от пожара насам.

— Ами… поздравяваше я с нещо като поклон.

— Само главата? Или от кръста?

— От кръста. Всъщност… не точно… по-скоро леко навеждане.

— Добре. Как я наричаше?

— Господарка.

— Добре. — Замислих се няколко секунди и отново попитах: — Сигурна ли си, че не можеш да го убиеш?

— Може би ти ще успееш — мрачно каза тя. — Една сутрин, когато заспа след… секс… стоях надвесена над него с ледокоп в ръка дели петнайсет минути. Но ме достраша и не събрах сили да го забия. Ако разбере, че съм идвала при теб, ще полудее. Изобщо не те харесва. Смята, че ми влияеш зле.