Мъртви на прага

— Миличката — казах аз. Опитах се да си представя Суити на пилона. С високи обувки и пера около врата. Смущаваща гледка.

— Да не си посмяла да й кажеш — предупреди ме той.

Паркирахме пред новия ми дом. Някои бе докарал колата ми от паркинга на библиотеката. Вратата на съседната половина от къщата се отвори и отвътре излезе Хали Робинсън с ключовете ми в ръка. Носех черните си панталони, с които отивах на работа в злополучния ден, и някакъв спортен пуловер — забравен в болницата някога от някого, — тъй като моята тениска не ставаше за нищо. Хали стоеше насреща ми със зейнала уста, но не защото пуловерът ми беше огромен. Клод тъкмо отваряше вратата на колата, за да ми помогне да изляза, и младата учителка го зяпаше като парализирана. Муха да беше влязла в устата й, едва ли щеше да забележи.

Клод нежно прехвърли ръка през раменете ми, наведе глава към мен и ме дари с влюбен поглед и намигване.

Страхотно чувство за хумор! Гледай ти, оказа се, че Клод не бил чак такъв идиот!

— Благодаря за ключовете — извиках аз и Хали внезапно се сети, че умее да ходи.

— Ъм… — каза тя. — Аха… да. — И ми подаде ключовете, без да ме поглежда.

— Хали, това с Клод, мой приятел — казах аз и многозначително се усмихнах. Или поне се постарах.

Клод спусна ръката си около кръста ми и бегло й се усмихна, отделяйки поглед от мен за не повече от секунда. О, боже!

— Здравей, Хали — поздрави я той с най-дълбокия си баритон.

— Късметлийка си, че има кой да те вземе от болницата — каза Хали. — Много мило от твоя страна… ъм… Клод.

— За Суки съм готов на всичко — нежно отвърна елфът.

— Сериозно? — ококори се Хали. — Е… чудесно. Анди докара колата ти, Суки, и ме помоли да ти предам ключовете. Имаш късмет, че се прибрах набързо да обядвам. А сега… ъм… трябва да се връщам в… — Тя с мъка откъсна очи от Клод, настани се в малката си „Мазда“ и потегли към училището.

Отключих непохватно вратата и влязох в миниатюрната си всекидневна.

— Това е временното ми жилище, докато приключи ремонтът на къщата — казах аз на Клод. Чувствах се неловко от обстановката в стерилната стаичка. — Нанесох се в деня, когато ме простреляха. Тоест вчера. — Нима беше вчера?

Влюбеното изражение на Клод бе изчезнало заедно с Хали.

— Имаш брутално гаден късмет — презрително каза той.

— В някои отношения — кимнах аз. Но после се сетих за огромната помощ, която получих от толкова много хора, за приятелите си; сетих се и за простичкото удоволствие от близостта на Бил предишната нощ. — Можеше и по-зле да е — добавих аз, по-скоро на себе си.

Клод не даваше и пет пари за моята философия.

Благодарих му още веднъж, помолих го да прегърне Клодин от мен и повторих обещанието си за фотосесията.

Болката в рамото ми се засилваше. Изпратих госта си и веднага глътнах едно хапче. За моя огромна радост, телефонът вече работеше. Набрах номера на Джейсън, за да му кажа, че съм излязла от болницата, но той не вдигна и аз му оставих съобщение. После се обадих в „Мерлот“ и уведомих Сам, че на другия ден ще отида на работа. Бях изгубила два дни — и паричната им равностойност в заплата и бакшиши — и не исках да отсъствам повече.

Прострях се на леглото и блажено заспах.

Когато се събудих, навън се канеше да вали. По небето пълзяха тежки облаци, а кленовото дръвче в отсрещния двор се клатеше под мощните пориви на вятъра. Сетих се за любимия ламаринен покрив на баба и за трополенето на дъждовните капки по твърдата му повърхност. Тук, в града, валеше доста по-тихо. Докато се взирах в отсрещната къща и се чудех кой ли живее там, на вратата рязко се почука. На прага стоеше запъхтяна Арлийн. Очевидно бе тичала, за да избегне дъжда. В ръката си стискаше найлонова торба с логото на „Уендис“ и стомахът ми радостно изкъркори, усетил миризмата на храна.

— Нямах време да ти сготвя — извини се тя и нахълта. — Обаче много добре помня, че когато си в лошо настроение, винаги си поръчваш двоен чийзбургер с бекон. Предположих, че моментът е точно такъв.

— Правилно си предположила — казах аз, макар че се чувствах много по-добре в сравнение със сутринта. Тръгнах към кухнята, за да взема чиния. Арлийн ме последва, озъртайки се на всяка крачка.

— Много приятна къщичка! — възкликна тя. На мен ми се струваше празна и неуютна, но в сравнение с тясната й каравана сигурно изглеждаше луксозна.

— Как се случи? — попита Арлийн. Опитах се да блокирам съзнанието й, но не успях. Приятелката ми смяташе, че на този свят няма човек с по-лош късмет от моя. — Сигурно си се уплашила до смърт!

— Да — признах аз съвсем сериозно. — Много се уплаших.

— Целият град за това говори — простодушно отбеляза Арлийн. Само това ми липсваше, да ме одумват от сутрин до вечер. — Ей, Суки, нали помниш онзи Денис Петибоун?

— Пожарният следовател? Естествено.

— Утре вечер имаме среща.

— Браво, момиче. Успех! Какви са ви плановете?

— Ще заведем децата на ледената пързалка в Грейнджър. Тон има момиченце, Кейти. На тринайсет е.

— Звучи забавно.

— Тази вечер е зает с полицейски надзор — важно отбеляза Арлийн.

Примигнах.

— Какво надзирава?