Мъртви на прага

— Не питам. Разбрах го още щом ви видях заедно. Ти беше пропита с миризмата му, подуших го. Знаех какво изпитваш към него, все пак съм пил от кръвта ти, както и ти от моята. Трудно е да устоиш на Ерик. — Бил се отплесна в размишления. — Той е енергичен като теб, ти си жадна за живот. Но ти си наясно с това, сигурен съм… — Той замълча. Опитваше се да намери подходящите думи.

— Знам, че ти би се радвал, ако до края на живота си не спя с никого другиго — помогнах му аз.

— А ти?

— Аз също. О, чакай, ти вече преспа с друга. И то преди да се разделим. — Бил извърна поглед встрани. Челюстта му изглеждаше като изваяна от гранит. — Добре, няма да нищим миналото. Не, не искам да мисля за теб и Села или за която и да било друга жена. Но съм съвсем наясно, че това е глупаво.

— Глупаво ли е да се надяваме, че можем отново да бъдем заедно?

Мислено прехвърлих всички обстоятелства, причинили раздялата ми с Бил. Той ми изневери с Лорена; но тя бе негова създателка и той трябваше да й се подчинява. Останалите вампири потвърдиха казаното от Бил за естеството на отношенията между него и Лорена. Той почти ме изнасили в багажника на кола; но след мъчения и глад дни наред той просто не осъзнаваше действията си. Щом ме позна, веднага спря.

Спомних си времето, когато любовта му ме правеше щастлива. За пръв път в живота си се чувствах в пълна безопасност. Какво измамно усещане. После всичко отиде по дяволите. Бил потъна в работа по някакъв проект за Кралицата на Луизиана, а аз изхвърчах на втори план. От всички възможни вампири, прекрачили прага на бар „Мерлот“, аз избрах работохолика.

— Не знам дали изобщо е възможно да възстановим старата си връзка — казах. — Може и да се получи след време, когато болката отмине и лошите спомени избледнеят. Но се радвам, че тази нощ си тук, и много ми се иска да легнеш за малко до мен… ако и ти го искаш. — Обърнах се на една страна в тясното си легло, с раненото рамо нагоре. Бил легна зад мен и внимателно ме прегърна. Никой не можеше да ме доближи, без той да усети. Чувствах се в пълна безопасност.

— Толкова се радвам, че си тук — измърморих в просъница аз. Лекарството започваше да действа. И докато се унасях отново в сън, в съзнанието ми изплува моето новогодишно решение: не искам да ме бият повече. Следващия път ще добавя и прострелват.

На другата сутрин ме изписаха. Когато отидох в болничната канцелария, служителката — госпожа Бийсън, съдейки по табелката с името, — каза:

— Вече се погрижиха за сметката ви.

— Кой? — попитах.

— Човекът пожела да запази анонимност — отвърна тя. Кръглото й тъмнокожо лице все едно ми казваше да не гледам зъбите на подарен кон.

Почувствах се неловко. Ужасно неловко. Имах достатъчно пари за цялата сметка и можех да я уредя веднага, без да се налага да я изплащам на месечни вноски. Знаех много добре, че безплатен обяд няма, и не исках да се чувствам задължена никому. А съдейки по шокиращата цифра в дъното на фактурата, щях да съм много задължена на анонимния си благодетел.

Може би трябваше да остана още малко в канцеларията и да поспоря упорито с госпожа Бийсън, но просто нямах сили за това. Исках да си взема душ или дори вана; сутрешното избърсване (много бавно и внимателно) с влажна кърпа на отделни телесни части не успя да ми създаде усещане за чистота. Исках да хапна нещо от моя хладилник. Исках спокойствие и тишина. Така че се върнах в инвалидната количка и позволих на медицинската сестра да ме изведе през главния вход. Почувствах се като абсолютен идиот, когато осъзнах, че няма как да се прибера у дома. Колата ми все още стоеше на паркинга пред библиотеката (не че бих могла да шофирам в близките няколко дни).

И тъкмо когато се канех да помоля сестрата да ме върне обратно, за да отида до стаята на Калвин (хрумна ми, че Доусън би могъл да ме закара), пред мен спря яркочервен „Шевролет Импала“. Клод — братът на Клодин — се пресегна да ми отвори пътническата врага. Стоях и го гледах със зяпнала уста.

— Е, ще влизаш ли, или не? — нетърпеливо каза той.

— Майчице — прошепна медицинската сестра. — Майчице мила! — Дишаше толкова тежко, че копчетата на ризата й щяха да хвръкнат всеки момент.

Виждах Клод едва за втори път през живота си. Съвсем бях забравила как въздейства на хората. Изглеждаше абсолютно зашеметяващо. Близостта му ме напрягаше като оголен електрически кабел. Да си спокоен около Клод, е точно толкова възможно, колкото и да си безразличен към Брад Пит.