Мъртви на прага

Едва ли някой би посмял да задава директни въпроси на Доусън.

— Трябва да отивам на работа — надигнах се аз, след като хвърлих поглед на стенния часовник. Странно, но никак не ми се тръгваше. Изпитах удоволствие да си поговоря спокойно с някого. Рядко ми се случваше.

— Все още ли се тревожиш за брат си? — попита той.

— Да. — Само че нямах намерение да му се моля повече. Той ме чу от първия път. Нямаше нужда да повтарям.

— Държим го под око.

Зачудих се дали някой бе докладвал на Калвин, че Кристъл е прекарала нощта с Джейсън. А може би самата Кристъл държеше брат ми под око? Шапка й свалях в такъв случай. Вършеше работата си много отговорно и наблюдаваше Джейсън по най-близкия възможен начин.

— Това е добре — казах. — Това е единственият му шанс да докаже, че не е виновен. — Успокоих се. Отдавна трябваше да се сетя за това и да му го предложа.

— Е, тръгвам, Калвин, пази се. — Надигнах се да си ходя, а той обърна бузата си към мен. Наведох се (малко неохотно) и го целунах.

В съзнанието му проблесна мисъл. Калвин смяташе, че устните ми са меки и ухая много приятно. Не успях да сдържа усмивката си. Фактът, че някой те харесва, винаги повдига настроението.

Върнах се обратно в Бон Томпс и се отбих в библиотеката, преди да отида на работа. Общинската библиотека е грозна кафява сграда, строена през трийсетте, и изглежда точно толкова стара. Библиотекарите непрекъснато пускаха жалби (съвсем основателни) относно отоплението и климатичната система. Електроинсталацията също имаше нужда от ремонт. Както и паркингът. А прозорците на старата клиника в съседство, отворила за пръв път врати през 1918-а, бяха заковани с дъски — много потискаща гледка. Обраслият двор на клиниката приличаше по-скоро на джунгла, отколкото на централен градски парцел.

По план имах десет минути за бавене в библиотеката. Аз приключих за осем. Малко преди пет паркингът на библиотеката беше почти празен, тъй като хората пазаруваха в „Уолмарт“ или вече приготвяха вечеря по домовете си.

Смрачаваше се. Не мислех за нищо конкретно и може би точно това ми спаси живота. Внезапно почувствах напрежение, пулсиращо от чужд мозък, и инстинктивно приклекнах. Усетих остро убождане по рамото, последвано от заслепяваща болка. На ръкава ми се появи кърваво петно. Разнесе се оглушителен шум. Всичко стана толкова бързо, че дори след време, колкото и да се опитвах, не успях да определя с точност последователността на събитията.

Някъде зад мен се разнесе писък, после още един. Нямах представа как съм се озовала на колене до колата си. Кървавото петно по бялата ми тениска ставаше все по-голямо.

Колкото и да е странно, първата ми мисъл беше: Слава богу, че не облякох новото си палто.

Оказа се, че писъците са излизали от гърлото на Порша Белфльор. Захвърлила цялото си обичайно хладнокръвие, Порша прекоси тичешком паркинга и приклекна до мен. Очите й се стрелкаха в различни посоки в опит да открие евентуален източник на опасност.

— Не мърдай — нареди тя, сякаш аз й предлагах да участваме в маратон. Продължавах да стоя на колене, макар че се изкушавах да полегна на една страна. По рамото ми се стичаше струйка кръв.

— Някой те простреля, Суки. О, божичко… мили боже!

— Вземи книгите — помолих я аз. — Не искам да ги цапам с кръв. Сигурно ще ме накарат да ги платя.

Порша не ми обърна никакво внимание. Говореше по мобилния си телефон. Защо хората решаваха да говорят по телефоните си в най-неподходящите моменти? В библиотеката, за бога, или пък в кабинета на очния си лекар. Дрън-дрън-дрън. Сякаш водеха толкова важен разговор, че не можеше да почака. Оставих книгите на земята до себе си.

Внезапно осъзнах, че вече не съм на колене, а седя облегната на колата си. Имах чувството, че някой реже парченца от живота ми, защото в следващия миг се озовах легнала на паважа, насред паркинга, вперила поглед в огромно петно от автомобилно масло. Хората трябваше да се грижат по-добре за колите си…

Потънах в мрак.

— Събуди се — каза някой. Вече не лежах на паркинга, а в легло. Реших, че къщата ми отново гори, а Клодин се опитва да ме измъкне. Не мога да разбера защо хората непрекъснато искат да ме изритат от леглото ми. Макар че гласът не принадлежеше на Клодин, а по-скоро на…

— Джейсън? — Опитах се да повдигна натежалите си клепачи и успях да разпозная брат си. Намирах се в слабо осветена синя стая и ме болеше толкова много, че ми се плачеше.

— Простреляна си — каза той. — Някой те е прострелял, докато съм те чакал в „Мерлот“.

— Звучиш… щастлив — едва промълвих аз през натежалите си устни. Ясно, намирах се в болница.

— Ясно е, че не съм го направил аз! Имам свидетели! Хойт беше с мен в пикапа на път от работа до „Мерлот“, защото неговата кола е в сервиз. Имам алиби!

— Направо страхотно. В такъв случай и аз се радвам, че съм простреляна. Важното е ти да си добре. — Положих огромно усилие да кажа всичко това и много се зарадвах, че Джейсън е схванал сарказма ми.

— Ей, недей така, съжалявам за станалото. Слава богу, че си се отървала леко.

— Наистина ли?