Мъртви на прага

— Забравих да ти кажа. Куршумът е одраскал рамото ти. Ще те боли известно време. Ако не можеш да търпиш, натискай този бутон. Ще ти дадат обезболяващо. Яко, а? Анди чака отвън.

Замислих се и след секунда-две проумях, че Анди Белфльор изпълнява служебните си задължения.

— Добре — казах. — Нека влезе. — Протегнах внимателно пръста си и натиснах бутона.

После мигнах. Оказа се дълго мигване, защото, когато отворих очи, на мястото на Джейсън вече стоеше Анди Белфльор с молив и бележник в ръка. Имаше нещо, което трябваше да му кажа, само дето не помнех какво. Накрая се сетих.

— Предай на Порша, че съм й много благодарна — казах.

— Непременно — сериозно отвърна той. — Тя още не може да дойде на себе си. За пръв път става свидетел на насилие. Била сигурна, че ще умреш в ръцете й.

Не успях да измисля отговор на това. Мълчах и чаках да чуя въпроса му. Устните му се раздвижиха. Предположих, че съм му отговорила.

— … каза, че си приклекнала в последния момент?

— Може би съм чула нещо — прошепнах. Не лъжех. Просто не го бях чула с ушите си… Но Анди разбра какво имам предвид и се ококори насреща ми. Той вярваше в способностите ми.

Тогава отново загубих съзнание. Тези обезболяващи си ги биваше. В коя ли болница се намирах? Тази в Кларис е на една ръка разстояние от библиотеката, но в Грейнджър имат по-добре оборудвано спешно отделение. Защо просто не ме простреляха на болничния паркинг след свиждането с Калвин? Щях да си спестя размотаването до Бон Томпс.

— Суки — прошепна познат глас. Хладен и мрачен, като ромон на ручей в безлунна нощ. Почувствах се в безопасност.

— Бил — казах, — не си тръгвай.

— Никъде няма да ходя.

Така и стана. Събудих се в три сутринта и го видях на стола до леглото си. Четеше книга. В главите на останалите пациенти в болницата цареше безметежно спокойствие. Но мозъкът на мъжа до мен тънеше в гъста мъгла. Тогава осъзнах, че моят нападател не е вампир, макар че винаги действаше по тъмно. Бях „чула“ мозъчната му активност секунди преди изстрела и това бе спасило живота ми.

Бил вдигна поглед към мен още щом отворих очи.

— Как се чувстваш? — попита.

Натиснах бутона, който повдигаше горния край на леглото.

— Все едно ме пържат в ада — признах аз. — Ефектът на болкоуспокояващото е преминал. Имам чувството, че някой ми е отвинтил ръката от рамото. През устата ми сякаш е минала цяла армия с кални ботуши. Освен това трябва спешно да посетя тоалетната.

— За последното мога да ти помогна — каза той и още преди да съм успяла да се смутя, премести встрани стойката на системата и ми помогна да се изправя. Станах много предпазливо, защото нямах доверие на краката си.

— Държа те, спокойно — каза той.

— Знам — отвърнах аз и двамата бавно потеглихме към банята.

Бил ме настани на тоалетната чиния и тактично излезе отвън, но остави вратата леко открехната. Успях да се оправя — криво-ляво, — но си дадох ясна сметка какъв късмет съм извадила е рана в лявото рамо, а не в дясното. Макар че стрелецът сигурно се е целил в сърцето ми.

Бил ме върна в постелята толкова сръчно, сякаш цял живот бе работил като болничен санитар. Заварих леглото с изпънати чаршафи и подредени възглавници. Вече се чувствах доста по-удобно, но рамото продължаваше да ме боли, затова натиснах бутон „болка“. Попитах Бил дали в пластмасовата кана има вода за пиене и той натисна бутон „сестра“. Тънкото й гласче се обади от интеркома и Бил каза:

— Донесете вода за госпожица Стакхаус.

Гласчето изписука, че идва веднага. И дойде. Може би скоростта й имаше нещо общо с присъствието на Бил. Хората може и да приемаха реалното съществуване на вампирите, но това съвсем не значеше, че ги харесваха. Много американци от средната класа просто не можеха да се отпуснат в присъствието на живи мъртъвци. Доста разумно от тяхна страна впрочем.

— Къде сме? — попитах.

— Грейнджър — отвърна той. — Отново седя до теб, само че в друга болница. — Последния път бях приета в общинската болница в Кларис.

— Можеш да се разходиш надолу по коридора и да навестиш Калвин.

— Нямам желание.

Той се настани на леглото до мен. Късният час и необичайната нощ ми развързаха езика. А може би се дължеше на лекарствата.

— За пръв път влязох в болница, след като се запознах с теб — казах.

— Мен ли обвиняваш за това?

— Понякога. — Лицето му излъчваше бледо сияние. Представа нямам как е възможно, но болшинството от хората трудно различават вампирите от себеподобните си.

— Когато те срещнах за пръв път в „Мерлот“, не знаех какво да си мисля за теб — въздъхна Бил. — Ти беше толкова хубава, буквално преливаше от енергия. Веднага усетих, че си различна. Привлече ме като магнит.

— Това е моето проклятие — казах.

— Или благословия. — Хладната му длан докосна бузата ми. — Нямаш температура — измърмори сякаш на себе си. — Ще се оправиш. — После се отдръпна. — Спала си с Ерик, докато е живял при теб.

— Защо питаш, след като вече знаеш? — Понятието „излишна откровеност“ действително съществуваше.