Мъртви на прага

Малко преди това в бара влязоха двама души и седнаха при него на масата. Говориха нещо, но аз не им обърнах особено внимание. Жената бе около шейсетте, много пълна и ниска. Ходеше с бастун. Младият мъж с нея имаше кестенява коса, остър нос и гъсти вежди, които придаваха тежест на физиономията му. Напомняше ми на някого, но не успях да се сетя на кого. Сам ти покани в кабинета си.

— Суки — печално каза той, — тези двамата искат да говорят с теб.

— Кои са те?

— Жената е майката на Джеф Мариот. Мъжът е неговият брат близнак.

— О, боже! — възкликнах аз. Вече знаех на кого ми напомня младежът. — Защо искат да говорят с мен?

— Те не вярват, че той е имал нещо общо с Братството. Изобщо не могат да си обяснят смъртта му.

Тръпки ме побиваха от тази среща, меко казано.

— Защо им е да говорят точно е мен? — изскимтях аз. Намирах се на ръба на емоционално изтощение.

— Те просто… търсят отговори. Скърбят.

— Аз също скърбя — отвърнах. — За дома си.

— Обичали са го и им липсва.

Вперих поглед в Сам.

— Ама защо трябва да говоря с тях? — попитах. — Какво точно искаш от мен?

— Искам да ги изслушаш — каза той. Тонът му не търпеше възражения.

Имах му пълно доверие, затова просто кимнах.

— Ще говоря с тях веднага щом свърша работа. — Искрено се надявах да са си тръгнали дотогава. Но когато смяната ми приключи, двамата все още седяха в кабинета на Сам. Свалих престилката си, захвърлих я в огромния кош с надпис „Мръсно бельо“ (за стотен път си помислих колко ли би се изненадал кошът, ако някой сложи истинско бельо в него) и се завлякох в кабинета.

След като вече знаех кои са гостите на Сам, отделих време да ги огледам по-внимателно. Госпожа Мариот изглеждаше много зле — сивкава на цвят кожа, отпуснато тяло. В ръцете си стискаше наръч мокри от сълзи салфетки, което обясняваше замазаните стъкла на очилата й. Синът й гледаше в една точка и не помръдваше. Вероятно от шока. Бе загубил брат близнак и излъчваше огромно страдание.

— Благодарни сме ви, че се съгласихте да разговаряте с нас — каза той. — Аз съм Джей Мариот, а това е майка ми, Джъстин.

Семейство Мариот очевидно имаше слабост към имена, започващи с „дж“.

Не знаех какво да отговоря. Можех ли да им кажа, че съжалявам за смъртта на любимия им син и брат, убит по време на опита си да убие мен? За тези неща нямаше правила или етикет; дори баба ми би се почувствала като в небрано лозе.

— Госпожице… или госпожо… Стакхаус, познавахте ли брат ми отпреди това?

— Не — отвърнах. Сам улови ръката ми. Тъй като гостите заемаха единствените два стола, които можеха да се поберат в кабинета му, двамата е него се подпирахме на бюрото. Надявах се, че кракът му не го боли много.

— Не мога да си обясня какво го е накарало да запали къщата ви. Той никога не е бил арестуван за каквото и да било — намеси се Джъстин с дрезгав, треперещ глас. Звучеше така, сякаш се молеше да й кажа, че всичко това не е вярно, че синът й Джеф е невинен.

— Аз също нямам представа.

— Можете ли да ни разкажете как се случи това? Имам предвид как… умря.

Изпитах моментен гняв от факта, че съм принудена да им съчувствам, че съм длъжна да бъда деликатна и да се отнасям мило с тях. Та кой в крайна сметка едва не загина в пожара? Кой загуби част от дома си? Кой щеше да е изправен пред финансов крах, ако нямаше застраховка? Обзе ме страхотна ярост. Сам усети напрежението ми, пусна ръката ми и ме прегърна. Надяваше се да овладея пристъпа си и да не правя сцени.

Вкопчих се с нокти в по-добрата си половина и успях да потисна гнева си.

— Една приятелка ме събуди — казах. — Когато излязохме навън, видяхме до тялото на господин Мариот вампира, който гостува на мой съсед, също вампир. Близо до… наблизо имаше туба с бензин. Според лекарката, която установи смъртта, по ръцете му имало бензин.

— Какво е причинило смъртта му? — Отново майката.

— Вампирът.

— Ухапал го е?

— Не, той… не. Не го е хапал.

— Ами какво тогава? — Джей едва удържаше собствения си гняв.

— Счупил му е врата, ако не се лъжа.

— Това ни съобщиха и в полицейското управление — каза Джей. — Просто не знаехме дали ни казват истината.

О, за бога!

Суити де Арт мушна глава в процепа на вратата, извини се за безпокойството и попита Сам дали може да вземе ключа за склада. Свършила й туршията. Арлийн мина по коридора и ми помаха с ръка. Запитах се дали Денис Петибоун е дошъл в бара. Мислех само за собствените си проблеми и изобщо не бях забелязала. Когато вратата щракна зад гърба на Суити, в тясната стая се възцари тежко мълчание.

— А каква работа е имал този вампир в двора ви? — припряно попита Джей. — Посред нощ?

Не го пратих по дяволите. Сам стисна ръката ми навреме.

— Това е времето, в което те будуват. А той гостува в съседната къща, която е единствена наоколо, впрочем. — Това казахме и пред полицията. — Предполагам, че е чул шум в двора ми и е дошъл да огледа.

— Ние все още не знаем как Джеф се е придвижил дотам — каза Джъстин. — Къде е колата му?

— Не знам.

— А в портфейла му е имало някаква карта?

— Да, членска карта за „Братството на Слънцето“ — отвърнах аз.