Мъртви на прага

— Спрете! — изсъсках аз. Не посмях да извикам, защото не исках да плаша клиентите. С един скок се озовах до тях, улових с две ръце гладката тъмна коса на Бил и задърпах главата му назад. Бесният вампир се протегна към мен, улови ме за китките и започна да ги усуква. Задавих се от болка. Всеки момент костите и на двете ми ръце щяха да се пропукат, но Сам навреме успя да стовари юмрук в челюстта на Бил. Вампирите са по-силни от всички останали свръхсъщества, но ударът на Сам явно си го биваше, защото успя да отхвърли кръвопиеца встрани. Бил най-после дойде на себе си, пусна ръцете ми, изправи се и бавно се обърна към мен.

Силната болка напълни очите ми със сълзи и аз ги отворих широко, твърдо решена да не плача. Отстрани със сигурност съм изглеждала като човек, който упорито се мъчи да не заплаче. Протегнах ръце напред и се запитах кога ли ще спре да боли.

— Понеже нямаш кола, реших да те взема от работа — каза Бил, докато внимателно опипваше зачервените ми китки. — Кълна се, че просто исках да направя нещо добро за теб, а не да те шпионирам. Никога не съм имал намерение да ти навредя, заклевам се.

Извинението си го биваше и слава богу, че той проговори пръв. Аз се измъчвах не само от болка, но и от срам. Естествено, Бил нямаше как да знае, че Тара ми е заела колата си. Трябваше да му оставя бележка или съобщение на телефонния секретар, но просто не се сетих.

Само че точно в този момент ме вълнуваше нещо друго.

— Сам, как е кракът ти? — Коленичих до него и му подадох ръка. Знаех много добре, че за нищо на света не би приел помощ от Бил. Поех почти цялата му тежест върху себе си и в крайна сметка успях да го изправя на крака. Сигурно го болеше ужасно.

Обзе го нов пристъп на гняв и той отвори уста срещу Бил.

— Влизаш в кабинета ми, без да чукаш. Никой не те е канил. Нали не очакваш извинение, че ти се нахвърлих? — За пръв път виждах Сам толкова ядосан. Срамуваше се, че не успя да ме „защити“, че Бил съумя да го събори на пода и да ме нарани. И накрая, но не на последно място, Сам все още се мъчеше да овладее бушуващите си хормони.

— О, не, не очаквам това. — Температурата в тона на Бил се понижи значително. Имах чувството, че от тавана всеки момент ще се спуснат ледени висулки.

Копнеех да съм на хиляди мили оттам. Исках просто да изляза навън, да се кача в собствената си кола и да се прибера в собствения си дом. Но не можех, разбира се. Казах на Бил, че известно време ще ползвам колата на Тара.

— Значи спокойно можех да не си правя труда да идвам и да прекъсвам заниманията ви — изрече той е гробовен глас. — А мога ли да попитам къде мислиш да прекарат нощта? Смятах да мина през супермаркета, за да ти купя храна.

Бил мразеше да пазарува храна и много държеше да ме уведоми на какво е способен заради мен. (Е, може и да си измисляше, за да ме накара да се почувствам виновна.)

Обмислих възможностите си. Най-безопасният вариант беше къщата на брат ми, макар че у тях никога не знаеш на какво би могъл да се натъкнеш.

— Ще се отбия вкъщи, за да си взема малко козметика от банята, а после отивам у Джейсън — казах. — Благодаря, че ме приюти снощи, Бил. Предполагам, че ти си докарал Чарлз на работа. Предай му, че може да нощува вкъщи. Надявам се, че… ъм… дупката… не е пострадала.

— Кажи му го сама. Той е отвън — изсумтя Бил. Очевидно въображението му бе нарисувало съвършено погрешен сценарий за тази нощ и развоят на събитията изобщо не му харесваше.

Сам се измъчваше от болка (виждах я около тялото му като червено сияние). Реших да проявя милост към него и да изчезна от кабинета му, преди да е загубил контрол над себе си.

— До утре, Сам — казах аз и го целунах по бузата.

Той се опита да се усмихне. Не посмях да му предложа да го изпратя до караваната в присъствието на вампирите. Не исках да наранявам гордостта му. В момента това беше по-важно за него, отколкото състоянието на болния му крак.

Чарлз вече наливаше питиета зад бара. Бил му предложи подслон за втори пореден ден и той веднага прие. Очевидно не му се рискуваше с дупката в опожарената ми къща.

— Трябва да огледаме скривалището ти, Суки. Може да са се появили пукнатини след пожара — сериозно каза той.

Напълно го разбирах. Без да обеля и дума на Бил, влязох в колата на Тара и потеглих към вкъщи. Неприятната миризма на пушек почти не се усещаше, тъй като прозорците бяха стояли отворени през целия ден. Благодарение на аматьорските похвати на подпалвача и професионалните умения на пожарникарите къщата ми съвсем скоро щеше да е годна за обитаване. Вече имах уговорка със строителен предприемач, Рандал Шъртлиф, който обеща да намине утре по обед. Тери Белфльор ме увери, че ще започне разчистването на отломките в кухнята още утре сутрин. Исках да съм до него, за да не изхвърли в боклука нещо ценно. Чувствах се така, сякаш работех на две места.