Мъртви на прага

— Това е погребение на водач на глутница, което го прави… малко по-тържествено.

Добре, това го чух и предишния ден.

— А как разсейвате съмненията на обикновените хора?

— Ще видиш.

Започна да ме обзема лошо предчувствие относно цялата тази работа.

— Сигурен ли си, че е нужно да идвам?

— Той те направи приятел на глутницата.

Спомнях си този момент, макар досега да не се бях замисляла, че това може би е нещо като титла. Приятел на глутница.

Имах неприятното усещане, че Алсид премълчава доста неща около погребението на полковник Флъд. Обикновено разполагах с твърде много информация, тъй като умея да чета мисли, но в Бон Томпс не живееха върколаци, а другите свръхсъщества не бяха така добре организирани като тях. Трудно четях мислите на Алсид, но усещах, че витаят около предстоящото събитие в църквата. Освен това се тревожеше за някакъв върколак на име Патрик.

Церемонията се провеждаше в епископалната църква „Божия милост“, която се намираше в един от старите богаташки квартали на Шривпорт. Традиционна постройка, изградена от сив камък, с камбанария отгоре. В Бон Томпс нямаше епископална църква, но аз знаех, че службите им наподобяваха католическите. Алсид ми каза, че баща му също ще присъства на погребението и че тъмносиният „Линкълн“ е негов.

— Баща ми реши, че моят пикап не е достатъчно изискан за това събитие — каза Алсид. Очевидно избягваше да противоречи на баща си.

— А той как ще се придвижи дотук? — попитах.

— С другата си кола — разсеяно отвърна Алсид, сякаш почти не ме слушаше. Не проумявах защо човек би имал нужда от две коли. Моите познати обикновено разполагаха с пикап и семеен автомобил или с пикап и четириколесен мотоциклет. Но изненадите ми за деня тепърва започваха. Когато поехме на запад по магистралата, мрачното настроение на Алсид вече изпълваше цялата кола. Помежду ни се възцари тягостно мълчание.

— Суки — внезапно рече той и стисна волана толкова силно, че кокалчетата му побеляха.

— Да? — Сякаш на челото му пишеше, и то със светещи букви, че се кани да ми каже нещо неприятно. Господин Вътрешен Конфликт.

— Трябва да поговорим.

— За какво? Има ли нещо подозрително около смъртта на полковник Флъд? — Как можах да не се сетя досега! Но останалите жертви бяха простреляни. Нищо общо с пътнотранспортно произшествие.

— Не — изненадано отвърна Алсид. — Доколкото ми е известно, става въпрос за нелепа случайност. Другият шофьор просто не спрял на червен светофар.

Наместих се удобно в кожената седалка.

— За какво става въпрос тогава?

— Има ли нещо, което искаш да споделиш с мен?

Вцепених се.

— Да споделя? Относно какво?

— Относно онази нощ. Войната с вещиците.

Дългогодишният ми опит да прикривам емоциите си мигом ми се притече на помощ.

— Нищичко — спокойно отвърнах аз, макар да ми се стори, че стиснах неволно юмруци.

Алсид не каза нищо повече. Паркира колата и заобиколи, за да ми отвори вратата. Нямаше нужда да го прави, но ми стана приятно. Реших, че в църквата няма да имам нужда от дамската си чанта, затова я напъхах под седалката и Алсид заключи колата. Тръгнахме към входа на църквата. Алсид ме улови за ръката, което малко ме изненада. Бях приятел на глутницата, но очевидно трябваше да съм по-приятелски настроена към един от членовете й в сравнение с останалите.

— Ето го и татко — каза Алсид, когато приближихме група опечалени. Джаксън Ерво се оказа малко по-нисък от сина си, но същият здравеняк като него. С прошарена коса, вместо черна, и малко по-едър нос. Имаше същата мургава кожа като сина си, но изглеждаше доста по-тъмен, тъй като стоеше до бледа, деликатна жена с лъскава бяла коса.

— Татко — тържествено обяви Алсид, — това е Суки Стакхаус.

— Приятно ми е да се запознаем, Суки — каза Джаксън Ерво. — А това е Кристин Лараби. — Кристин, чиято възраст се колебаеше между петдесет и седем и шейсет и седем, изглеждаше като картина в пастелни тонове: бледосини очи, гладка кожа с цвят на магнолия и почти незабележим розов оттенък, снежнобяла коса в безупречна прическа. Носеше светлосин костюм, който лично аз не бих облякла, преди зимата да си е отишла окончателно, но на нея със сигурност й стоеше великолепно.

— Приятно ми е — казах аз и се зачудих дали е редно да направя реверанс. С бащата на Алсид се здрависахме, но Кристин не протегна ръка. Само кимна и се усмихна мило. Сигурно се страхуваше да не ме нарани с диамантените си пръстени, реших аз след бързия оглед на ръцете й. От само себе си се разбираше, че носеше и подобни обеци. Почувствах се като бедна роднина. Дявол да го вземе, помислих си, днес явно не ми е ден.

— Такова нещастие — жално рече Кристин.

Виж, по любезните разговори си ме биваше.

— Да, полковник Флъд бе прекрасен човек — казах.

— О, ти познаваше ли го, скъпа?

— Да — отвърнах. Всъщност дори съм го виждала чисто гол, но при обстоятелства, които нямаха нищо общо с еротиката.