Мостът на птиците

— Това е игра на ухажване, която децата на Ку Фу играят открай време — поясни абатът. — Целта е да се отнемат червените панделки на момичетата. Върху земята се начертава широк кръг или пък се използва естествено затворено пространство. Момчетата се опитват да отнемат панделките на момичетата, обаче трябва през това време да подскачат на един крак и всъщност възпроизвеждаха точно това движение, когато раменете им се придвижваха нагоре и надолу. Момичетата пък се опитват да съборят момчетата с панделките си, и това пък обяснява техните движения. Момче, което е съборено, се обявява за пленник на момичето и отпада от играта. Момиче, което изгубва червената си панделка, се обявява за пленница на момчето и също излиза от играта.

Ли Као прояви необичайно голям интерес към играта.

— При положение, че момчетата трябва да подскачат на един крак, момичетата навярно печелят играта с лекота — отбеляза той.

— Би трябвало да е така, обаче те инстинктивно разбират, че най-добрият начин да победиш в дългата война между двата пола е в началната битка да се предадеш. Освен това, същинският смисъл на играта се крие в кикота, закачките и опипванията — каза сухо абатът. — Затова е и оцеляла толкова време. Накрая остава само едно момиче. Когато бъде взето в плен, обявява се за царица, а момчето, което отнема панделката й, се обявява за цар. В случая това бяха Сърничката на Фан и Малкия Хон. Другите деца си слагат превръзки на очите. Царят скрива царицата нейде в кръга и другите деца трябва да се опитат да я открият чрез напипване. Това е свързано с още опипване, кикот и смях. Този момент от играта обаче е ограничен във времето. Когато Малкия Хон движеше устните си, той всъщност бавно броеше до четиридесет и девет.

— Винаги до толкова ли се брои? — попита Господаря Ли.

— Да, Господарю.

— А на децата дават ли се някакви официални титли, от типа на цар Хикс и царица Игрек?

— Не. Господарю — отговорих.

— Любопитно в случая — каза абатът — беше, че те внезапно спряха и се заслушаха в нещо, а сетне повториха древните глупави стихове, уж чути преди време при Възглавницата на Дракона. Това няма отношение към играта на криеница.

Ли Као си наля още вино, а след това отиде до прозореца н се вгледа в стената, където призракът на Ван продължаваше да караули.

— Излиза, че успяха да открият царицата, след като произнесоха тези стихове — рече той замислено.

— Да, Господарю — отвърнах. — Маймуната докосна Сърничката преди броенето да стигне до четиридесет и девет, а тя се усмихна, защото бе спечелила играта.

Ли Као изпи виното си на една глътка и се върна при нас.

— Тези деца бяха в безсъзнание. Едва близнаха Великия корен, и как реагираха? До едно веднага започнаха да играят играта на криеница и след това пак до едно започнаха да рецитират безсмислените стихове, които други деца от това село са научили преди много столетия при Възглавницата на Дракона. Започвам да подозирам, че коренът, който търсим, е обвит в много повече загадки, отколкото тайнствената Планинска пещера на ветровете, където Бялата змия убива смелчаците, стискайки ги в прегръдките на тайнствата. Може би започвам да страдам от халюцинации, но съм готов да се обзаложа, че някъде в картината ще се впише и призракът на една убита девица.

Обърна се към абата.

— Почитаеми господине, при вашите занимания с митовете и фолклора срещал ли сте някъде образа на призрачна прислужница, която настоява, че птиците трябва да полетят?

Абатът поклати глава в знак на отрицание.

— А да сте срещал призраци, които молят хората да разменят с тях пера срещу някои предмети? Като този например.

Измъкна мъничката флейта от пояса си на контрабандист. Абатът я взе да я огледа, обаче видът й не му подсказа нищо. Ли Као въздъхна, доближи я до устните си и духна леко. След това бързо я хвърли на пода и тримата светкавично отскочихме от нея, сякаш беше кобра.

Никаква мелодия на флейта не се разнесе от тази необикновена вещ. Вместо това чухме гласа на стара баба, изпълнен с толкова топлота и доброта, че щяха да стигнат за целия свят.

„Елате насам, мили деца! Разперете уши като слончета и чуйте приказката за момичето Хубавелка, за злата и мащеха, за нейната кръстница, добрата фея, за вълшебната рибена кост и за каляската, за малката пантофка, която Хубавелка изгуби и която я отведе до един прекрасен принц.“

Ли Као бързо се наведе, взе флейтата и прикри с пръст първия от четирите и малки отвора. Гласът внезапно спря. Сетне прикри с пръст втория отвор и повторно духна.

„Елате насам, мили деца! Разперете уши като слончета и чуйте приказката за старицата и малкото й момченце, за кравата, житото и вехтошаря, за бобеното стъбло, което стигна до облаците, и за това какво се случи с малкото момченце, когато стигна в страната на чудесата.“

Ли Као повтори процедурата и с останалите два отвора. Всеки един от тях ни разказа по една от приказките, радвали китайските дечица през последните поне две хилядолетия и стигнали дори и до варварските племена. Прекъсна последната приказка и погледна с удовлетворение вълшебния предмет.