Мостът на птиците

Търчах с все сила, но водата вече почти достигаше коленете ми. Завих в третия тунел отляво, а Ли Као доближи мъждукащия вече факел още по-близо до украшението.

— Сега завий във втория тунел отдясно! — изкрещя.

Водата течеше с такава скорост, че вече върху повърхността и се мятаха парчетата разбити кости. Тигърът ревеше така силно, че едва успявах да различа гласа на Господаря Ли.

— Третият наляво! Първият надясно! Вторият надясно! Четвъртият наляво!

Тигърът бе побеснял. Водата вече бе достигнала кръста ми, когато се промушвах пред поредния тесен отвор, и изведнъж се сблъсках със стена.

— Господарю Ли, сигурно съм объркал някой от завоите! — изкрещях.

Опитах се да се върна, но усилието ми бе безполезно. Водата вече бе достигнала до брадичката ми, а приливът, подобно на гигантска ръка, ме бе притиснал до стената. От водовъртежа около нас се разлетяха парчета от кости, едно от които удари Господаря Ли по ръката. Той изтърва факела и потънахме в пълен мрак. Пенещата се вода вече покриваше устата ми.

Ли Као откри с пръстите си това, което не бе успял да види С очите си.

— Воле! Драконът се извива направо нагоре! — изкрещя на ухото ми. — Не се съпротивявай на течението! Остави да те изведе нагоре!

Приливът не само ме притисна до стената, но започна и да ме повдига. Ли Као присегна с ръце нагоре, търсейки някакъв отвор. Откри го. От тавана започваше тесен комин, преминаващ през плътна скала и аз, макар и с усилие, успях да се намърдам в него. Опрях крака в краищата му и започнах да се катеря, обаче водата се катереше по-бързо от мен. Покри главата ми, докато раменете ми се опитваха да си проправят път през тесния комин, и ми се стори, че дробовете ми ще се пръснат. Почти бях изгубил съзнание, когато приливът достигна връхната ся точка и успях да си подам главата над повърхността. Поех дълбоко дъх и продължих да се изкачвам. Стори ми се, че изминаха часове до мига, когато непрогледният мрак над главите ни се наруши от някаква бледа светлинка. След малко тя се превърна в тесен светещ кръг. Със сетни сили достигнах до него, претъркулнах се пред отвора и се оказах на пода на една малка пещера.

Слънцето вече бе залязло и светлината идваше от изгряващата луна. През един малък отвор се виждаше морето. Когато луната започна да се издига над хоризонта лъчите й осветиха вътрешността на пещерата, където нещо заблестя.

— Велики Була, Лотосовия облак би останала очарована от тази пещера! — възкликнах.

Щеше да бъде очарована не от натрупаните на купчини злато, диаманти, изумруди и рубини, а от перлите и нефрита. Имаше цели тонове от тях. И когато казвам „тонове“, имам предвид именно тонове. Луната се извиси още и като видях натрупаното количество плячка реших, че тя не ще да е била резултат от усилията на един единствен княз. Очевидно, пред очите ми се разстилаше плодът на последователните усилия на всички князе Чин, като се почне от първия. Оцених и факта, че когато е ставало дума за пари, те не са проявявали дребнавост.

Дребни медни монети бяха размесени с жълтици, а обикновени полускъпоценни камъни се търкаляха редом до скъпоценности с неописуема стойност. Счупена дървена кукла бе вперила малките си тюркоазени очи в скиптър, чиято направа би могла да разори едно царство. Огромна обсипана със скъпоценности корона бе подпряна до чифт изкуствени челюсти, изрязани от слонова кост. Ли Као, който наблюдаваше с присвити очи този невероятен паметник на сребролюбието, се доближи до мен и ме стисна за рамото.

— Просто не ми се иска да мисля колко трупа са били необходими, за да се събере всичко това. Един от тях обаче май иска да ни обясни нещо — прошепна той.

Проследих посоката на погледа му. На върха на една от купчините имаше сянка, на която мястото й не бе там. Ли Као продължи да ме стиска за рамото.

— Воле, не мърдай даже и на милиметър, преди да разберем какво иска да ни съобщи този призрак. Може би ще иска да ни предпази от нещо.

Опитах се да успокоя биенето на сърцето си. Затворих разума си за всичко, освен за едно хубаво топло и удобно одеяло. След това внимателно със силата на волята си го придърпах над главата си. Сетне стана нещо много странно.

Пред мен бе застанало момиче, по всяка вероятност убито, защото все още имаше кърваво петно върху това място на дрехата, където острието на нож бе проболо сърцето й. Одеждите му имаха кройката, използвана преди хиляда години. Усетих с всички нишки на тялото си, че то полагаше огромни усилия да се материализира пред нас. Погледът му бе отчаян. Когато отвори устата си, усетих как ме обля вълна от скръб.

— Проявете милост към невярната прислужница — прошепна момичето. — Нима хиляда години не са достатъчни за моето наказание? — по бузите й се стекоха две призрачни сълзи. — Кълна се, че не си давах сметка какво върша. Смилете се над мен и разменете това срещу перото — изплака призракът. — Птиците трябва да полетят.

След това внезапно изчезна. Ли Као отпусна рамото ми. Не вярвах да съм разбрал правилно думите на момичето. Приседнах, килнах глава и изтръсках вода от лявото си ухо.