Мостът на птиците

Портата безшумно се отвори. Войниците ни изведоха в зала, голяма около четири декара, покрита с лакирани лаписови плочки, където се издигаше огромен златен трон. Потреперих от ужас, когато се доближих до княз Чин. Отвратителната маска на свиреп тигър сякаш ставаше все по-голяма пред очите ми. А и самият княз бе толкова едър, че широчината на плещите му съответстваше на размерите на маската. Имаше златни везани ръкавици и бе облечен с дълго наметало от пера. Потреперих, след като забелязах, че перушината в долната му част е омърсена от тъмни петна. Дръвникът и легенът, в който трябваше да се съберат отрязаните глави и кръвта, бяха разположени непосредствено пред нозете му. Очевидно, тази гледка му доставяше удоволствие.

По протежение на четирите стени бяха застанали войници на пост. От двете страни на трона бяха заели места сановници, подредени в две редици. Палачът бе огромен монголец, гол до кръста, а блестящата му брадва бе почти толкова голяма, колкото самият него. Един монах имаше грижата за заключителната част от ритуала и ми се стори, че цялата церемония протича някак си твърде прибързано. Веригата, с която бяхме навързани един за друг, бе свалена, но ръцете ни продължаваха да са оковани с белезници, поставени зад гърба ни. Първият осъден бе изтикай напред. Дежурният сержант излая набързо обвинението срещу него и смъртната присъда, след което войниците така умело сритаха клетника, че той падна, като шията му се намести точно върху дръвника. Монахът промърмори най-кратката молитва, която бях чувал през живота си, след което дежурният сержант попита жертвата дали има някаква последна дума. Осъденият започна отчаяно да моли за милост, но монахът набързо даде знак на палача.

Голямата брадва се издигна във въздуха и огромната зала изведнъж утихна. Острието й проблесна във въздуха, чу се тъп звук, след което бурен поток от кръв и една глава се оказаха едновременно в каменния леген. Сановниците учтиво ръкопляскаха, а княз Чин леко изписка от удоволствие.

За мое удивление Ли Као припадна, или поне така си помислих до момента, когато забелязах, че се опитва да достигне с ръка до левия си сандал. Извъртя тока му и измъкна оттам два малки шперца. Докато войниците с ругатни го изправяха на крака, успя да пъхне единия от тях в ръцете ми.

— Воле, очевидно няма да успеем да се измъкнем оттук — прошепна ми. — Боя се, че няма да успеем да помогнем с нищо на децата от твоето село. Тъй като един от князете Чин уби родителите ми, ако не възразяваш, ще се опитаме да прережем гърлото на този негодник.

Естествено, нямах възражения. Шперцът обаче бе твърде малък, а и не ми бе лесно да го използвам с ръце, оковани зад гърба ми. Острието на голямата брадва продължаваше да проблясва из въздуха, ръкоплясканията на сановниците вече бяха станали почти непрекъснати, а върволицата осъдени на смърт продължаваше да се придвижва към трона. Князът продължаваше да се смее, когато главите тупваха в легена, а войниците разменяха шеги с дежурния сержант, докато отнасяха обезглавените тела. Понякога краката им продължаваха все още да потрепват в конвулсии, а струйките кръв, стичащи се от врата, образуваха на пода лепкави червени локви, еднакви по цвят с течността в препълнения леген. Перушината в края на наметалото на княза бе станала алена. В един миг се оказа, че между мен и брадвата бе останал само един човек. Бе мъж на средна възраст, слаб и леко прегърбен, който дотогава бе наблюдавал убийствата с иронично спокойствие.

— Чин Шен Ян се осмели да протестира срещу данъците, наложени от княз Чин на селяните! — изрева сержантът. — Осъжда се на смърт!

Този човек ще да е бил изключително смел. Едва по-късно научих, че Чин Шен Ян бил един от най-великите писатели и литературоведи в империята и че името му означавало „Въздишката на Мъдреца“, тъй като в мига, когато се родил, откъм храма на Конфуций се чула дълбока въздишка. Сритаха го и той падна с врат върху дръвника. Монахът промърмори някаква молитва, а сержантът го попита дали има да каже нещо. Изпълнените с ирония очи на жертвата проблеснаха.

— Яжте туршия от репи и жълт боб — рече той учтиво. — Вкусът й наподобява този на лешниците.

Дълбоко съжалявам, че не бях успял да се запозная дотогава с него-. Брадвата проблесна и главата на човека, осмелил се да протестира срещу данъците, се изтърколи в легена при останалите. Войниците ме изтикаха напред.

— Господаря Лю от Ю, който не заплати полагаемата глоба за това, че наруши обществения ред. Осъжда се на смърт! — изрева сержантът.

Сритаха ме и вратът ми се намести точно върху дръвника. Главата на Чин Шен Ян продължаваше да ме гледа иронично от легена и докато монахът мърмореше нещо под носа си аз си мислех как също да съумея да се разделя достойно с живота си.

— Имаш ли нещо да кажеш? — попита сержантът. Тъй като бях просто Вол Номер Десет, обърнах погледа си към княз Чин.

— Чуй ме, свински сине, надявам се моята кръв да те опръска от глава до пети! — изкрещях в лицето му. Почувствах се много по-добре и сладникавата миризма на кръвта престана да ме дразни.