Мостът на птиците

— Вол Номер Десет, след малко нощната стража ще удари три пъти по гонга и седмият ден от седмата луна ще дойде и ще отмине — каза той тихо. — Звездният пастир за хиляден път ще надникне откъм Великата река, и пак за хиляден път ще види едно празно небе и ще пролее горчиви сълзи. Ще плаче цяла вечност и ще мисли над думите на Владетеля на небесата, че шансът на Принцесата да се завърне на звездите е едно на десет хиляди милиарда трилиона. Е, току-виж пък се намерил някой, който да накара Небесния счетоводител да получи удар.

Господаря Ли ми подаде короната примигах през сълзи и я взех. Лотосовия облак уплашено отстъпи, тъй като не познаваше друг живот освен сегашния.

— Не го прави — прошепна. — Обичам те и ти ме обичаш. Все ще можем да открием един пустинен остров и да живеем там щастливо до края на вечността.

— Точно в това е цялата работа — изхълцах. — Краят на вечността е много далеч.

— Страх ме е — каза отчаяно Лотосовия облак. — Не искам да се превърна в нещо, което не познавам.

— Искаш го — казах и тъжно. — Лотосов облак, диамантите те караха да се прозяваш. Изумрудите предизвикваха у теб скука. Дадох ти ковчеже с жълтици, а ти го подари на първия човек, който ти го поиска. Никога не си искала да си купиш нова рокля и не знаеш как трябва да се държиш с един слуга. Всичко обаче се изменяше, когато ти носех перли и нефрит. Очите ти излъчваха надежда и почуда, цялото ти тяло се изпълваше С копнеж и желание и ти присягаше с треперещи ръце не към перлите и нефрита, а към самата себе си.

Сърцето ми се късаше от мъка, когато я притиснах в ъгъла на стаята.

— Перли и нефрит — повторих. — Името на Принцесата на птиците бе Нефритовата перла.

След това присегнах и положих малката златна коронка на главата на жената, която обичах.

30. Китай!

Предполагам, че възможността на смъртен да му се наложи да спасява богиня е много малка, но тя рязко ще нарасне, ако спасителят е такъв достоен и мъдър човек, каквито са моите читатели. Затова ми се ще да ги предупредя за две неща.

Пазете се от божественото и сияние и се укрийте.

Едва бях положил короната на главата на Лотосовия облак, когато бях заслепен от силна светлина. Паднах на колене, а пред очите ми се завъртяха черни петна и оранжеви пумпали. Само със сърцето си усетих, че тя се отдалечи от мен, и когато очите ми привикнаха към неземното сияние видях, че скъпата ми Лотосов облак бе взела Великия корен на силата от масата и бе излязла в градината. Около главата й имаше блестящ ореол, а коронката светеше като огън. Принцесата на птиците бе престанала да ми обръща внимание и нечия ръка ме докосна по рамото.

— Скъпото ми момче, на нея сега и предстои да мисли за много неща — каза тихо Ли Као. — Я най-добре да седнем на масата и да изпием по едно питие. А може и по шест или по седем.

Кучетата в градинката душеха купчинката прах, която доскоро бе сърцето на техния стопанин. Сякаш се бяха вкаменили. Лотосовия облак погледна нощното небе и издаде звук, който не бе песен или свиркане, а нещо средно между тях. Кучетата също насочиха поглед натам и ушите им се изправиха. Лотосовия облак коленичи, направи поклон и стисна ръце за молитва. Сетне стана, поклони се на Великия корен и за минута се уедини с кръстницата си. После Принцесата на птиците се извърна и повдигна Царицата на женшена в посока на Двореца на лабиринта.

Господаря Ли грабна каната с вино, каза ми да последвам примера му, устрои се под масивната маса и подсили укреплението си с няколко големи възглавници.

— Много обичам величествените завършеци още от детската си възраст — каза с умиление. — Я си подай чашата.

— Господарю Ли, боя се, че не мога да нося повече — отвърнах му с треперещ глас, гледайки ужасено огромната крепост на хълма.

— Глупости! Я кажи „четиридесет и четири мъртви каменни лъва“.

— Четиридесет и четири мъртви каменни лъва.

— Трезв си като конфуцианец — успокои ме Господаря Ли.

Не можах да му възразя. Разговаряхме на пекинския диалект, наречен мандарински, на които словосъчетанието „четиридесет и четири мъртви каменни лъва“ звучеше приблизително кат „су ши су су ши ши“, когато въобще можеше да се произнесе, така че подадох чашата си.

Не бях единственият, вперил ужасен поглед в замъка на лабиринта. Той бе започнал бавно да се надига от основите си, сякаш то бе сграбчила ръката на великан и улиците на най-големия увеселителен град на света се изпълниха с викове и писъци. Търговци, комарджии, свещеници и проститутки побързаха да коленичат и с ломотещи гласове започнаха да се каят.