Мостът на птиците

Извърнах се и през просълзените си очи успях да видя, че птиците бяха почнали да градят мост от клонки и Принцесата вече се бе изкачила на първото му стъпало. Никога повече няма да я видя. Никога повече няма да я стисна в обятията си. Ястреба ме погледна и ме заговори с глас, изпълнен е невероятна топлота.

— Защо плачеш, Воле? — попита ме птицата. Та Принцесата обеща да те помни до края на вечността, а на тази възраст вече би трябвало да си разбрал, че хората не могат да се доближат до безсмъртието без да изгубят разсъдъка си.

Прекрасният Мост на птиците продължаваше бавно да расте в посока към звездите и пял Китай се изпълни с песни. Скоростта на полета ни През небесата нарасна. Долу, на земята, от домовете си бяха започнали да излизат селяни, вдигаха дечицата си на ръце и им покачваха величествената гледка.

— Виждате ли? — казваха на депата си. — Никога не трябва да губите надежда, колкото и лош да изглежда днешният ден. В Китай всичко е ВЪЗМОЖНО.

Прелетяхме над един зъбер и се озовахме над малка долчинка, където сърдита тълпа бе застинала в гняв н почуда. Не можах да не изпитам уважение към Лихваря Фан и Мърлявия Ма, конто се възползваха от момента, за да претършуват джобовете на хората, събрали се, за да ги линчуват. Горящите очи на Ястреба осветяваха нощта като фарове и виждахме всичко по пътя си. Прекосихме още една верига от хълмове и се озовахме над долина, където видяхме стар кладенец и зазидан отвор в една стена.

Ястреба беше прав. Защо трябваше да плача, Сияйната звезда вече бе проляла достатъчно сълзи за всички нас. И сега плачеше, но сълзите й бяха радостни, тъй като наблюдаваше губещия се в далечината Мост на птиците. Танцьорката и нейният капитан същевременно отдаваха на един достоен книжник почитта, която той заслужаваше. Окълвания Хо наблюдаваше с възхищение гледката на величественото нощно небе.

„Селското момиче коленичило пред Небесния господар, а той поставил на главата и малка златна коронка и и заповядал: «Стани, Принцесо на птиците», а когато Нефритовата перла се изправила, с удивление видяла, че е започнала да излъчва небесно сияние…“

Ястреба продължи полета си и планини, и долини продължиха да се редуват под нозете ни със скоростта на движеща се географска карта. Преминахме покрай склона на малка планина, където три други призрака бяха седнали на една скала и наближаваха Моста на птиците.

— Знаеш ли, със сърцето си усещам, че и аз имам нещо общо с тази работа, макар и разумът да ми говори, че това е невъзможно — рече с удивление Скъперника Шен. — Просто не бих могъл да си представя как нещо така прекрасно би могло да бъде свързано с грозота като моята.

Жена му го целуна по бузата, а чаровното малко момиченце в скута му го погледна учудено.

— Защо говориш така, татко, та ти си толкова красив — рече му малката А Чен.

И те изчезнаха от погледа ни. Още една планина и още една долина изгубиха очертанията си, след което Ястреба забави полета си над едно гробище. Там уморен и самотен старец се луташе между надгробищните камъни, мъкнейки труп на гърба си. Извърна главата на мъртвото тяло в посока към Моста на птиците.

— Щом птиците са способни да свършат такава работа, какво усилие ще представлява за тях да се справят с едно обикновено възкресяване? — попита съвсем основателно Доктор Смърт. — Може би ще ми помогнете, ако разберете колко е важно това за мен. Жена ми не бе хубава, но бе най-добрата съпруга на света. Името й бе Чан Чао, бяхме бедни, но тя умееше да прави превъзходни гозби само от ориз и от билките, които береше в гората. Пееше ми прекрасни песни, за да ми повдига настроението, когато се чувствах подтиснат, и шиеше рокли на богати госпожи, за да ми помага да плащам разходите за обучението си. Бяхме много щастливи заедно и знам, че това щастие отново ще ни споходи.

Ястреба пална надолу като скала, шиповете му настръхнаха и се чу тъп удар. Сетне се извисихме наново и видяхме как от свляклото се на земята тяло на стареца излезе неговият дух. Към него се затича с разтворени ръце друг дух и Доктор Смърт прегърна най-добрата съпруга на света под Моста на птиците.

Звездите над нас се бяха превърнали в непрекъснат поток от светлина, а земята отдолу се бе преобразила в движеща се картина. Видяхме всички места, които бяхме посетили но време на премеждията си. Включително и Солената пустиня, и Планината на каменните камбани. Устремихме се към друга планина, на която видяхме каменен стълб, гонг, чук и тъмния отвор на пещера. Там бе застанал най-мъдрият човек на света и гледате Моста на птиците. За миг реших, че може би не е толкова страшно нещо да изгубиш сърцето си, защото на лицето му бе изписано истинско наслаждение. Веднага след това обаче забелязах, че с ръцете си галеше малка купчинка скъпоценности. Сетих се, че хората без сърце обичат студените неща, и че няма нищо по-студено от съкровищата.

— Студено… — грачеше Стареца от планината. — Студено… студено… студено…

След това най-мъдрият човек на света извърна гръб към прекрасния Мост на птиците и запълзя към тъмния отвор на пещерата си.