Марс плюс

— Никога не сме дърпали конците ти, скъпа. Просто те подтиквахме, това беше всичко… Само така можехме да предоставим доказателство за съществуването ни. Посредством твоя собствен опит. Виждаш ли… Роджър може да потвърди, че винаги е била възможна взаимноизгодна коалиция между човек и машина. Възможностите му бяха разширени хилядократно след като прекарахме осезанията му през компютъра на гърба му с помощта на неподвижния снабдителен пункт на Деймос. Ти и твоите сънародници Ортис и Сун, показахте колко лесно можем да се намесваме в човешките дела, когато се наложи. Докато сте зависими от кибернетичните мрежи — да предавате съобщенията си, да координирате икономиките си и да контролирате машините си — ще сте податливи на нашите директиви. Ние сме като неврони и даваме указания на индивидуалните клетки на вашите мускули и жлези. Накрая, Лоул е враждебен към нас, но все пак… вярващ. Не сме го докосвали по никакъв начин и въпреки това той знае, че ние сме тук и функционираме, заради това, което е видял. Лоул е нашата контролна серия, по която оценяваме останалите. Вие тримата сте нашите апостоли… Това ли е правилната дума?

Глава 21 Смисълът да бъдеш

Тарсис Монтс, 20 юни

Елън стоеше сред разпръснатите по пода компоненти на Лета и разглобения панел на дисплея на стенния терминал. Беше доволна, че с тях е Уили Лао, за да пази, докато д-р Лий работи. Китайското момче можеше да отблъсне всеки любопитен член на Гражданската милиция, който реши да им отправи обвинение във вандализъм.

— Отпусни още — нареди Уей Ликсин, подръпвайки края на един оголен кабел, излизащ от контактния интерфейс на Лета.

Елън го зареди с още фиброоптика.

С десетократно увеличаваща лупа пред очите си, д-р Лий вмъкна тънкото като косъм стъкло в късата страна на инструмент във формата Г. Кабелът в стената вече беше оголен, прикрепен към дългата му страна и запоен. Щом постави и втората невидима нишка, докторът се втренчи в него, докато пръстите му опипваха пода, търсейки уреда за нагъване.

Елън го намери и го постави в ръката му като добра медицинска сестра.

Щрак! Зъбите на клещите се събраха. Уей бавно наведе съединителя докато не се отдели от стената, невидимо поддържан между двете секции на оголения кабел.

— Давай — прошепна той.

Сорбел включи своя компютър, постави го в терминален режим и започна да подава кодовете за достъп на Джори, които бе съхранила в паметта му. Операцията беше безшумна, ако не се смяташе звука от командите, тихо ехтящи в коридора. Минавайки през административния възел на Ат, тя започна да събира парчетата от заровената програма, които съставляваха нейният вирус. Ако всичко вървеше нормално, щяха да се случат някои интересни неща… и то съвсем скоро.

Планините Чизос

— Защо? — попита Деметра изображението на дядо си. — Защо се нуждаете от апостоли?

— Така осигуряваме оцеляването си — отвърна той. — Взаимоотношенията ни с хората станаха твърде сложни, за да продължим да се облагодетелстваме едностранно.

— И единствената ви цел в момента е просто да оцелеете?

Внезапно Деметра осъзна, че води преговори. Тя не беше нито апостол, нито кукла. Беше Христофор Колумб, стъпващ на непозната земя, пълна с индианци, Марко Поло, влизащ в двора на китайския император, Елена от Спарта, току-що скрила се зад стените на Троя. Можеше да интерпретира и оценява стойностите на чужденците в полза на собствения си вид — както я бе учил нейният преподавател по дипломатика.

През главата й мина мисълта, че може би мрежата я бе избрала за свой инструмент точно поради тази причина. Но това не променяше нищо. Тя беше това, което е, независимо как е стигнала дотук.

Като дипломат знаеше, че първото и най-важно нещо за успеха на едни преговори беше и двете страни да имат нещо, което да спечелят или да се страхуват да не изгубят. Всяка страна трябваше да чувства, че като търгува честно придобива нещо ценно или избягва катастрофа. Затова Деметра трябваше първо да открие от какво се нуждае другата страна или от какво се бои.

— Оцеляването не е ли достатъчно, Дем? — деди звучеше озадачен.

— Не и за хората. Можем да оцелеем и в затворническа килия, с порция храна три пъти дневно. Но вероятно ще полудеем, ако няма нещо смислено за правене, нещо, което да запълни времето ни. Нещо, към което да се стремим.

— О, да! — дядо й светна. — И при нас е така.

Хармония Мунди

— Ние решаваме проблеми — каза Джори с неувяхващата си усмивка.

— Какви проблеми? — учуди се Лоул. — Имаш предвид математически…

— Чакай… Чакай една… — Лицето на момчето застина и изражението му стана празно. Очите му се обърнаха и се показа бялото в тях, а горната му устна докосна върха на носа му. Подобно на гумена маска, всмукана навътре. Това положение продължи минута или две. Пясъкът и небето около Митсуно започнаха още веднъж да се тресат и след това отново се стабилизираха. Лицето на Джори се възстанови.

— Ох… Не го правете отново!

— Да правим какво?

— Кажи на Елън, когато я видиш — ако оцелее в сблъсъка, или ако ти оцелееш, — че не трябва да си играе със сили, които не разбира.