Марс плюс

— Лоул! — Деметра пристъпи напред с разперени ръце, желаеща да бъде взета в приятелска прегръдка. Или нещо повече. Каквото и да е, все щеше да свърши работа.

Той хвана пръстите й като акробат, който почти е изпуснал халките, и я задържа на една ръка разстояние. Тревожни бръчки прорязваха лицето му.

— Радвам се, че те открих — каза той. — Интересен ли бе денят ти?

— Защо? Да… Ъъ-ъ… — Деметра огледа стаята, но освен на леглото нямаше къде да се седне. — Да отидем във фоайето, там можем да говорим.

— Разбира се.

Докато го водеше по коридора към обществените стаи на хотела, тя си мислеше, че Лоул жива ще я опече, заради глупавата й молба към Елън. Веднъж вече директно я бе обвинил, че е земна шпионка, а тази сутрин се бе разкрила пред най-близката му приятелка. Той сигурно искаше да разбере мотивите й, както и тайната информация, за която бе намекнала пред Сорбел, преди някой от тях да предложи помощта си. Макар че вече не се нуждаеше особено от програмните умения на Сорбел. С помощта на коканола, подтикващ мозъка й към работа, тя можеше да измисли поне дузина други начини да получи достъп до съобщенията, изпращани от и към нейните опоненти. Най-простият бе да освободи Сладурчето и да го прати на лов из базите данни на мрежата, за да изкопае от архивите всички междупланетни комуникации. Всяка квазиправителствена система би трябвало да пази копия, за да се оправдае срещу евентуални претенции за провалени връзки и трансакции. Така че трябваше да убеди Лоул, че Елън не я е разбрала правилно. Като крайна мярка можеше даже да твърди, че никога не е влизала в геологичната симулация на Агнус Деи, че Елън е халюцинирала или е хванала кибернетично хълцане.

Хей! Деметра най-сетне го каза или поне си го помисли. „Геологично“ — думата, която се въртеше в ума й и от която цял ден я сърбеше езика. Тя се поздрави, че се сети да отиде на доктор и да вземе лекарството, от което се нуждаеше.

Деметра го поведе към едно от креслата във фоайето. След това се разположи на канапето, премятайки изкусително крак и така изви тялото си, че да му предложи най-добрия си профил.

— А ти какво прави днес? — започна весело тя.

— Както обикновено, вървях по тръбопроводите, гледах за ерозия от вятъра по поддържащите греди и пукнатини по повърхностите им.

— Пак ли си излизал навън?

— Не, използвах спътников надзор. Патрулирам с помощта на визьори и чифт ръкавици.

— Изглежда, тук всеки работи така — заключи Деметра.

— Ходила си до енергийните станции, нали?

— А… да. Как разбра?

— Системата записва всички посетители. А и Елън ми каза.

— Да, бях там.

— Какво мислиш за програмата ни за орбитално строителство?

— Ами, не видях много от нея. А това, което наблюдавах, бе твърде отегчително. Мили и мили сини листове силикон, поръбени със сребристи жици. След като свикнеш с мащабите на конструкцията, всичко започва да ти се струва много просто.

— Видя ли новата станция?

Деметра трябваше да помисли за минута.

— Коя?

— Онази, която се строи.

— Съмнявам се. Записите така ли казаха?

— Не.

— Тогава предполагам, че не. Туристическият софтуер ми показа нещо… — Деметра опита да подреди спомените си за времето преди да си вземе лекарството, — но нямаше нищо общо със слънчева електроцентрала. Дори не съм сигурна, че беше на орбита. Някак си сигналите се преплетоха — типична кибернетична грешка.

Лоул Митсуно я гледаше замислено.

— Какво има? — попита Деметра, за да наруши дългата пауза.

— Ти наистина не обичаш компютрите, нали?

— Използвам ги като всички останали, но не е нужно да ги харесвам. Не изпитвам сантименталност към тях. — Деметра посочи гривната си. — Тя е просто машина, Лоул, инструмент.

— Тя?

— Наричам я Сладурана, защото е по-лесно за изговаряне, отколкото „клетъчен активиращ ръчен хронограф и превеждащ стенограф“ — Деметра вдигна рамене.

— Разбирам. — Митсуно продължаваше да я гледа и да се усмихва странно.

Дали си мислеше, че тя води някакъв таен живот като кибер-вещица? Чувала бе истории за хора, които продали душите си на МФСТО, за да получат превъзходство в бизнеса, политиката, любовта или войната. Ами да, това бе още един начин да се вмъкне във файловете за съобщения на Кунео и Сун. Просто трябваше да отиде до най-близкия терминал и да сключи сделка с демона на мрежата. Да, но той после ще докладва опита й за нахлуване. Не, не беше много умно. Внезапно на Деметра й се прииска този приятен мъж да мисли хубави неща за нея. Той беше човек, изцяло интегриран в своето общество, добър в работата си, дори харесваше предполагаемите й предци каубои. И в момента — неангажиран.

— Виж, веднъж имах проблем с един кибернетичен механизъм — Деметра реши да предизвика съчувствието му. — Главата ми бе пробита при повреда във фризьорския уред. Така че не очаквам нашите „силиконови приятели“ да функционират винаги правилно. И… това е част от причината, заради която съм тук. Нуждая се от малко почивка и разпускане, докато се възстановя.

— О! Това не те ли… — Лоул изглеждаше трогнат. Тя бе успяла.

— Боли? Не, добре съм. Наистина.

— Гладна ли си? Какво ще кажеш за една вечеря?