Д-р Уей Ликсин се изненада, когато мрежата го предупреди, че трябва да поеме един следобеден ангажимент извън установения ред. Всъщност не го изненада промяната в дневната му програма, а фактът, че не може да се сети кой е пациентът.
— Кафлън? Деметра? — попита той, докато ровеше из паметта си. — Познавам ли я?
— Тя е временен случай — отвърна безстрастният глас. — Прегледахте я миналата седмица като част от вашата платена обществена практика. Твърди, че има някакви симптоми и желае да ви види отново.
— Добре — Уей Ликсин въздъхна и затвори журналния файл, който четеше. Седна в креслото си и постави екрана в неутрален режим. — Пратете я.
Когато младата жена влезе, той веднага я разпозна — закръгленото тексаско момиче с предполагаемия черепен инцидент.
— Здравейте, мис Кафлън. Радвам се да ви видя отново.
— Здравейте. Д-р Лий…? — Тя се облегна на масата за прегледи вместо да седне срещу него зад бюрото. — Исках… хмм… това е…
— Да?
— Споменах ли за ментални проблеми, когато бях тук последния път?
— Трябва да проверя. — Уей се обърна към екрана и извика нейния файл от архива. Намери бележката си за оплакванията й от „неспособност за концентрация“, която, изглежда, бе успяла напълно да преодолее.
— Казали сте, че от време на време имате проблеми с концентрацията.
— Да. Заспивам по странно време. А откакто съм на Марс, положението още повече се влоши, имам предвид решенията, които взимам.
— Откакто сте на Марс… — Той веднага схвана ключовия израз. — А преди?
— Не си спомням подобни ситуации преди. Може би съм объркана от разликата в културите, срещите с нови хора… такива неща. Но чувствам, че постъпвам… добре де, странно.
— Например?
— Ами, вече два пъти правя секс с мъж, който намирам за тотално незрял, даже леко отблъскващ. По един чужд за мен начин.
— И… не е от вашата раса? — Уей Ликсин бе слушал, че повечето континентални американци, особено тексахомците, са затворени ксенофоби.
— Той е… креол, както ги наричате.
— А? Да, разбира се. Навярно сте го намерили за екзотичен.
— Да, в началото. Но сега смятам, че е груб и отегчителен.
Д-р Лий се засмя.
— Не сте първата жена, прелъстена от чужденец, мис Кафлън. Или от киборг.
— Е, предполагам, че имах нужда да чуя това. Но останалото? Сънливостта…
— Денят ни тук е по-дълъг.
— … и се чувствам като зомби.
— Моля?
— През повечето време главата ми е сред облаците — поясни Деметра. — Казвам едно, а излиза друго. Все едно, че главата ми е пълна с памук.
Докторът се опита да си представи подобна субстанция, но не успя.
— Това същите симптоми ли са, както преди? Имат ли нещо общо с проблемите ви с концентрацията?
— Да, предполагам.
— Вашите доктори и терапевти предписаха ли ви нещо след инцидента?
— Коканол.
Това бе търговската марка на един синтетичен алкалоид, извличан от кокаина, който подобряваше действието на невротрансмитерите в мозъка, като забавяше разлагането на ензимите на ацетилхолина около синапсите. Предполагаше се, че към коканола не се привиква, но д-р Уей имаше съмнения. Всеки пациент, който идваше и се оплакваше от неясни симптоми, но произнасяше ясно и точно желаното лекарство, пораждаше съмнения.
— Разбирам. — Лицето му остана непроницаемо.
— Коканолът ми помагаше на Земята. Поне можех да се концентрирам върху нещо за повече от десет секунди.
Пациентите, които приемаха коканол, казваха, че имат „ум като лазер“ и са в състояние да „виждат и през тухлена стена“. Или поне така се чувстваха. Д-р Ликсин реши да й даде каквото иска, разбира се, след като получи потвърждение от земната мрежа, че това е нейната рецепта. В края на краищата, Деметра Кафлън не беше негов пациент.
— Като прикрепен към вас местен лекар, мога да ви го предпиша — каза той. — Ще уредя мрежата да ви изпрати запаси. Ще ви ги доставят в хотелската стая.
— Благодаря, д-р Лий. — С кратка, облекчена усмивка Деметра скочи от масата. — Това ли е всичко?
— Остава въпросът със заплащането. Все още разполагам с номера на сметката ви.
— Добре. — Тя мина през чакалнята и още веднъж изчезна от живота му.
Докторът държеше на думата си. Когато Деметра постави палец върху ключалката на вратата си, пазачът й съобщи, че на рецепцията я очаква пакет. Тя го взе и го отвори в стаята си. На леглото се разсипаха плоски хапчета, достатъчни за цял месец. Деметра обели едно и го прилепи към кожата зад лявото си ухо. Косите й паднаха над него и го скриха. Почти веднага гърлото й се изпълни с познатия дъх на ликьор — знак, че кръвният поток приема лекарството. След минута-две Деметра усети, че главата й се прояснява, мислите се избистрят, а мозъкът й отново се съживява.
— Имате посетител — обяви терминалът.
— А? Кой?
— Лоул Митсуно, хидрологист в…
— Пусни го.
Вратата се плъзна встрани и на прага се показа високият рус мъж. Той й отправи приятна усмивка, но тя видя, че е разтревожен. Разбра го по устните му, леко извити надолу, както и от защитната позиция на ръцете, отпуснати до бедрата.