Марс плюс

Деметра затаи дъх, за да види дали ще спомене и Елън. Не го направи.

— В Хоплити правят страхотни пържоли с боб — предложи Митсуно.

— Истинско месо? — устата й се изпълни със слюнка.

— Е, поне е оцветено както трябва.

— Печелиш. — Тя се изправи. — Дай ми минута да се преоблека.

Глава 10 Край на игрите

Марс-У-Копия, търговски квартал 1/5/9, 14 юни

След ангажиментите и възбудата от първата й седмица на Марс, Деметра се възнагради с един ден за пазаруване. Най-доброто място в Тарсис Монтс бе Марс-У-Копия — комбинация от марокански базар и безмитен магазин. По-голямата част от стоките бяха боклуци — рециклирана миланска мода от миналата година, закърпена със синтетични материи; вечерни облекла — пародия на скафандри — с разядена гума, поставена на всички възможни неподходящи места; платове с цветове, заети от марсианския пейзаж, но леко по-червени, отколкото в действителност и…

Деметра докосна гердана, изложен в една бижутерия. Или беше истински, или бе страхотно добро копие. Състоеше се от fleurs de vitrine — марсиански охлюв с твърда силиконова черупка за защита от ултравиолетовата радиация. Кухите зърна бяха подредени по големина — от най-дребните, оформени като копчета двумилиметрови черупки, до големите плоски, около сантиметър широки лещи. Занаятчията бе събрал само редките, обагрени в червено лещи, които бяха много по-крехки от обикновените сини и сиви черупки.

С треперещи пръсти Деметра обърна чипа с цената. Бижутерията от стъклени цветя бе рядкост на Земята, но колието бе невероятно скъпо, даже за стандартите на Тифани. Деметра премигна и числата, издълбани на табелката, се фокусираха. Две хиляди Нови Марки! Чист грабеж.

— Това е копие — каза един глас до нея.

Кафлън погледна надолу. Жената бе невероятно ниска, не повече от 140 сантиметра. Носеше обикновен костюм от доброкачествена сива камгарна вълна и високи ботуши от истинска кожа. Косата й бе естествено руса и къдрава, подстригана късо и сресана настрани. Но лицето й беше същото — квадратно и плоско, с груби черти и естествен слънчев загар. Това бе лицето, което Деметра бе изучавала в странни моменти и при различни обстоятелства през последната седмица. Предположи, че носи перука — никой не може да избелва и оцветява толкова често собствената си коса и да я запази здрава.

— Защо ми го казвате? — попита Деметра, като държеше гердана до себе си.

Нанси Кунео се протегна и го взе от ръката й. При допира Деметра почувства твърди мазоли — вероятно от продължителни упражнения е оръжие. Зеландката обърна бижуто и посочи гърба на черупките, през които минаваха малки златни нишки.

— Виждате ли тези радиални линии? — Един груб, пожълтял нокът проследи вдлъбнатините на оцветения в червено силикат. — Тук стъклото се е свило, когато вятърът го е търкалял. Вместо линии, истинските черупки имат пръстени, както при дърветата, и по тях се познават годините им.

— Разбирам.

— Красиво е, но не си струва цената. — Жената й се усмихна. Обсидиановочерните й очи бяха по-твърди от стъклените мъниста, провесени между пръстите й.

— Благодаря — студено изрече Деметра, взе обратно огърлицата и я постави небрежно на тезгяха.

— Вие сте мис Кафлън, нали? От Тексахома?

Деметра бе достатъчно интелигентна, за да отрече или отклони забележката. Кунео имаше същия достъп до мрежата и вероятно я бе изучила толкова старателно, колкото и тя нея.

— Да. А вие сте…? — Кафлън си позволи една последна малка хитринка.

— Нанси Кунео… но съм сигурна, че вече го знаете. — Жената й отправи остра като нож усмивка. — Помислих, че ще е по-удобно да се срещнем на неутрална територия, като тази тук. — Тя махна с ръка към сергиите на пазара.

— Да? — Деметра не можеше да се сети за друга реплика.

— Разбира се, знам защо сте тук — продължи жената, като продължаваше да се усмихва. — Вашите приятели в Тексахома са нервни, защото не знаят какви са плановете ни за Долината Маринерис и са ви изпратили да проверите фактите.

— Защо мислите така?

— Значи Долината не ви интересува?

— Разбира се, че ме интересува. Кой не би бил заинтригуван? В края на краищата, ние имаме териториални претенции още от времето, когато капитан Уилям Шорер от Хюстън, Тексас, за пръв път е стъпил в Долината. Той е забил знамето… и всичко останало.

— Ти си видяла всичко това в училищните книги, нали?

— Да — каза Деметра, изпълнена с гордост.

— Знамето на САЩ не си прилича особено с това на сегашната държава Тексахома.

— Придържаме се към Тексаската част на легендата.

— И интересът ти по никакъв начин не е официален?

— Не, мадам, в никакъв случай.

— Вие сте много млада, скъпа моя — Кунео я докосна с ръка по китката. По-късно Деметра се досети, че докосването й спокойно можеше да представлява взимане на телесна проба.

— Не виждам какво общо има това с разговора ни.