Марс плюс

— Радвам се, защото, нали знаеш, мога да загубя работата си, ако се случи нещо. Особено ако някой се оплаче. Ако си киберпризрак, трудно можеш да си намериш почтена работа.

— Казах ти, забрави.

Елън погледна Деметра. Нямаше вид на сърдита. Усмивката й го доказваше. Сорбел почувства облекчение.

— Виждаш ли се още с Джори? — попита Елън, за да смени темата.

— Не, доколкото зависи от мен.

— О? Не знаех, че имаш проблеми с него.

— Всъщност не, той е просто… съжалявам, той е ваш приятел и въобще…

— Само познат. С Лоул го взехме под закрила, когато веднъж имаше проблем с Департамента.

— Е, добре тогава. Разбираш за какво говоря. Той е толкова незрял… и толкова изискващ. Сякаш е още на четиринайсет години.

— До голяма степен е — каза разсъдливо Елън. — Процесът, който създава креолите, прави странни неща с хормоните им, без да споменаваме нервната система.

— Но може да бъде и много чувствителен. Знаеш ли, когато откри, че не обичам да „го“ правя пред компютри, той ме отведе в една предварително подготвена пещера. Още не беше оборудвана с електричество и вода, да не говорим за кибер услуги.

— О…! — Сорбел стисна облегалките на креслото. Трескаво разсъждаваше. Как е разбрал Джори за…? Или, чакай! Дали наистина е открил нещо? — Къде се намира това място? — попита внимателно тя.

— Не съм си водила бележки.

— Но в общи линии… във вътрешността на комплекса? Отвън? Нагоре или надолу? Използвахте ли скафандри?

— Няколко нива надолу в комплекса. Прекосихме една голяма алея, която изглеждаше като битак.

— Битак?

— Да, покрито място с бутици и заведения. Разбира се, онзи бе празен, в строеж.

— Добре, а далеч ли е?

— Не знам. Забелязах само, че разширението е спряно, поне временно.

Тогава това не бе мястото, за което мислеше Елън. Слава богу.

— Деметра, той наистина ли ти каза, че компютрите не могат да те видят и чуят? — Внезапно я напуши смях, който едвам успя да потисне.

— Нямаше кабели, нито оптични влакна. Само гола скала. Напълно чисто.

— Но Джори беше с теб?

— Какво искаш да кажеш?

— Той е свързан с комуникациите. Мрежата може да го наблюдава по личния му радиоканал денонощно — докато се разхожда, яде, спи.

— Той може да…!

Елън кимна.

— Не само може, той го прави автоматично. През цялото време осъществява връзка със стереозвук и цветно видео и го прави по-добре от твоята гривна.

— Този малък мошеник! Знае ли за всичко това?

— Сигурна съм. Това е част от цената на кибернетизацията.

— Мамка му!

— Той само изглежда като дете, Деметра. Под тази гладка кожа и личице на елф се крие едно твърде интелигентно същество. Просто не е… социално адаптиран, ако ме разбираш.

— Напълно — Деметра взе вилицата си, посегна колебливо към салатата и после захвърли всичко към отсрещната стена. Приборите се треснаха в студената скала.

Дали беше луда? Елън си обеща да внимава да не предизвиква лошата й страна.

Жилищен квартал, 2/6/34, апартамент С, 14 юни

Кемал Ергун се прибираше вкъщи винаги в средата на деня. Беше правил това всеки работен ден в живота си, както го бе правил неговият баща и бащата на неговия баща, и така чак до Старата Родина. Менюто му бе винаги едно и също: леко ястие — спаначна салата или шашлик, или, според кулинарните ограничения на този странен свят, хидропонни моркови и задушени мръвки от гущер, чаша домашна рицина, свита на ръка цигара последвана от кратка, но трескава караница е жена му Глория и накрая кратка дрямка. Едва тогава, освежен и успокоен, той се връщаше към задълженията си на балистичен инженер при космическия фонтан. В цивилизования свят този ритуал се наричаше „сиеста“.

Но днес Кемал не намери нищо успокояващо в дома си. Хумусната салата, сервирана от жена му, беше на буци и с бобени люспи, плуващи над неабсорбираното олио. Рицината беше бледа и киселееше. И какво нахалство, тя го бе оставила без тютюн! Дори не си бе направила труда да му го съобщи, за да успее да си достави още по специалните си канали.

Когато Ергун повдигна този въпрос, всичко, което тя каза, бе: „Това е контрабанда.“ Имаше предвид „Не го искам вкъщи“.

Глория Чан не беше добра съпруга. Вярно, уважаваше го и се подчиняваше в леглото, но като всички китайки бе ужасно твърдоглава. Дълбоко в себе си тя считаше, че е по-добра от съпруга си. По-добра от всеки не-китаец. Всъщност беше невежа. Знаеше твърде малко за правилното приготвяне на храната, почти нищо за винарството и абсолютно нищо за втората работа, с която се занимаваше Кемал Ергун — контактите му в товарителницата на космическия фонтан, която им осигуряваше малки допълнителни удобства. Нейната фамилия бе голяма и свадлива. Бяха се разпрострели из половината ниво на комплекса — имаха пръст навсякъде и никога не биха се доверили на един турчин. Мислеха, че всичко, с което Кемал и жена му разполагаха, идва само от инженерната му заплата. Какви глупаци!

— Пушенето ми е приятно — каза той и оцени довода като достатъчно благоразумен.

— Мръсно е. Увоняваш цялата къща.

— За какво му е на човек дом — каза той, повдигайки рамене, — ако не може да го увонява от време на време.

— Аз също живея тук.