Марс плюс

Енергийният сателит, който поддържаше населението и техниката на Тарсис Монтс, включително космическия фонтан с неговите 7000 мегавата електрическа енергия, се намираше на ареосинхронна орбита на около петстотин километра източно от селището. Както обясни ИИ на симулацията, това бе възможно най-доброто му разположение. По-непосредствена позиция би била несигурна за сателита, поради близостта с горната трансферна станция на елеватора. Едва ли някой от двата обекта щеше да се отклони от орбитата си, но около фонтана трябваше да има свободно пространство за пристигащите и заминаващи кораби. Компенсацията за слънчевия колектор се извършваше като микровълновият лъч се изместваше под ъгъл в западна посока към приемателното поле, което се намираше недалеч от тунелния комплекс.

Деметра откри, че поклаща глава със затворени очи, опитвайки се да възприеме цялата тази суха материя, която бе неизбежна част от интродукцията към симулацията. Снимките по видеото, които ИИ представяше по време на речта си, демонстрираха оригиналните схеми на строежа, които не бяха предназначени за туристи. Те бяха изпъстрени с прекъснати линии, които показваха сравнителните ъгли и векторите на орбитата, размерите бяха означени със стрелки, числа и цветни кодове, показващи енергийните потоци, структурния натиск и термичните защити — всичко изглеждаше прекалено сложно. Очевидно пътуването бе предназначено за инженери.

След срещата си с Елън, Деметра реши да запълни сутринта като посети извънпланетните сателити. Сигурно за Сорбел тези технически обяснения бяха занимателни, но за Деметра не бе така. Въпреки това тя покорно изслуша петнайсетминутната лекция. Педантичният глас на машината обясни, че поради голямото разстояние между Марс и Слънцето, слънчевите клетки са, грубо казано, двойно по-големи от тези, обикалящи Земята, но дават същата енергийна продукция. За да се постигнат тези 7,58 гигавата от Станция четири, площта трябваше да бъде около двеста и десет квадратни километра. Магнитните тласкачи поддържаха това обширно поле от полиморфни силикони насочено срещу слънцето с отклонение само половин дъгова секунда. Диодната мрежа на станцията, приемаща микровълните върху марсианската повърхност, се разпростираше на сто и трийсет километра с енергийни постове, разположени на всеки…

— Ъъъ, извинете? — проговори Деметра.

— Да? — отвърна след малка пауза ИИ.

— Можем ли да пропуснем урока по електроника и да видим това нещо?

— Познанията ви за мащабите на станцията няма да бъдат пълни, без…

— Знам, но първо искам да видя мястото, преди да се подложа на още четвърт час обяснения.

— Подложа… четвърт? — повтори объркано машината. — Не съществува такъв модул…

— Просто ме свържи с най-близкото прокси и запази за себе си базите данни, разбра ли?

— Както желаете.

Тъмният фон, който представляваше пространството, заобикалящо компютъризираната конструкция на станцията в нейния визьор, внезапно се обсипа със звезди. В периферията на обзорното й поле бавно плуваше пясъчно оцветеният Фобос.

Деметра погледна ръцете си, пъхнати във В/Р ръкавици, които се бяха превърнали в нещо, наподобяващо манипулаторите в проксито и методично се изкачваха по някаква стълба. На мястото на пръстите й имаше паралелни захващащи повърхности, които се отваряха и затваряха като старомоден френски гаечен ключ и се забиваха в квадратни дупки, разделени от един як метален коловоз. Дупките — стъпалата на стълбата — бяха подредени по външната повърхност на една тръба, около два метра в диаметър. Деметра проследи с поглед продължителното повтарящо се движение по тръбата нагоре… и нагоре… и нагоре… Тя почти изгуби равновесие, или поне част от нея го направи — тази, която седеше от плът и кръв в креслото в хотелската зала за симулации. Проксито не се отклоняваше от твърдоглавото си механично катерене. Като че ли тръбата, която изкачваше, се простираше в безкрайността, издигаше се над нея като дъга над хоризонта, оставяйки я да се справи сама с безкрайния брой стъпала.

Деметра почувства твърда буца в стомаха си и погледна встрани, за да потърси облекчение. Във визьора й отляво се бе появило поле от злато. Изображението пламтеше с отразена светлина, а после, когато видеочиповете на проксито намалиха с няколко степени силата на сигнала, потъмня. След като защитните й очила се стабилизираха, Деметра успя да види, че полето представлява нанизи от слънчеви клетки, сини като външната атмосфера на Земята. Блясъкът идваше от мрежата свързани катоди, които непрекъснато прихващаха лъчите на далечното слънце.

Слънчевите клетки представляваха масивни шестостени, вероятно по километър от край до край. На Деметра й бе трудно да ги различи заради перспективата, която беше абсолютно плоска. Тя можеше само да апроксимира очертанията им по ъглите между различните плоскости, разпростиращи се от нейната гледна точка — мрачна синева сред чернотата на космоса. От разказа на ИИ сигурно щеше да научи нещо повече за шестоъгълниците.