Марс плюс

Джори насочи светлината надолу към куп стари дрехи и едно одеяло, метнато отгоре им. С малко въображение би могло да изглежда като легло и вероятно бе доста меко.

— Виждаш ли? Няма камери и микрофони. Все още не са инсталирани. — Той насочи лъча към едната стена. — Няма дори сензори за движение и за мирис.

— Добре… но защо?

— Ами… нали каза, че се смущаваш, понеже мрежата непрекъснато те наблюдава и подслушва. Тук не могат да те виждат и чуват.

— Нещо като любовно гнезденце?

Тя изрече думите без особен ентусиазъм, но това не спря Джори. Нещо повече, прие ги като сигнал да направи своя ход. Плъзна лявата си ръка напред и докосна бедрото й, прокара пръст по кръста й и притегли тялото й към своето.

— Джори…

Устните му се притиснаха към нейните. Куплунгите на дихателната маска, изникващи от двете му страни, нежно галеха лицето й, подобно на мека брада. Лявата му ръка се плъзна надолу под кръста й и я привлече силно към себе си. След това повдигна единия й крак и го обви около кръста си, а с дясната ръка започна да разкопчава дрехата й. Тъй като изградените от пресовани арамидни влакна нокти бяха твърде дебели и несръчни, той просто откъсваше копчетата от плата.

— Не… чакай! — смотолеви Деметра, останала без дъх, като се опитваше да говори въпреки натиска на устните и езика му. — Не съм в настр…

Креолът леко отслаби прегръдката си и вдигна глава.

— О, забравих — възкликна той, откачи сребърната й гривна и я пъхна в джоба й. После затвори ципа и погали втвърдените зърна на гърдите й.

Джори притегли тялото на Деметра още по-близо, движейки бедра нагоре и надолу. Слабините му се долепиха до нейните и тя започна да стене, когато той се надвеси между краката й и освободи нарастващия си член. Деметра отново се отдръпна, но само, за да се качи върху него.

— Този път не ми разкъсвай дрехите — предупреди го тя.

Златен Лотос, 12 юни

Когато се върна в хотела, Деметра все още се чувстваше объркана. Плановете й за деня се бяха провалили в една пещера някъде под града. Тази сутрин бе решила повече да не се вижда с малкия креол, но само пет минути прекарани с него, единственото нещо, за което можеше да мисли, бе как да се чука, докато мозъкът й експлодира. Тя реши, че наистина трябва да прекрати това… губене на време? Или каквото и да е. Нищо нямаше да излезе от тази връзка, а дори и нещо да се получи, то деди щеше да е бесен. Което не беше чак толкова зле, ако се замислиш.

Въпреки че бе прекарала по-голямата част от следобеда легнала, всичко, което искаше в момента, бе да се хвърли в леглото, да се завие през глава и да спи цяла седмица. Тя се преоблече, изпи чаша вода и понечи да разкопчае гривната си.

Оу, да бе.

Деметра бръкна в горния си джоб и извади сребристия кибер.

— Е, какво беше всичко това? — попита Сладурчето, когато Деметра я извади. — Чувах някакво много интересно шумолене. Продължи доста дълго.

— Млъкни, Сладур — каза равно Деметра като я сложи на шкафчето и повдигна чашата да я захлупи.

— Няма знач… йе… уа, чакай малко, Дем.

— Какво има?

— Съобщение за теб. От Земята. Червен код.

— Идва по терминала?

— Да — каза хроното. — Но онази трошка там не може да го разкодира. Да го разшифровам ли? Само текст е.

— Давай! — Деметра седна на ръба на леглото.

— Вайс до Кафлън, лично — започна да диктува Сладурчето. — Надявам се, че това включва и мен, а?

— Просто чети.

— Сигурни агенти в окланд докладват със зеле изпращат търговски контингент с пълен консулски статус някъде късен октомври стоп предвид транзитното време идват над главата ти в най-близко време стоп съжалявам за късното предупреждение, но това заминаване се проведе с изключителна бързина и информацията бе бранена с най-голямо насилие край. Какво се предполага, че означава това, Дем?

— Млъкни и ме остави да помисля.

— Няма значение.

Къде по дяволите бе това „окланд“? И защо Грегор Вайс има агенти там? И защо това трябва да я засяга? Деметра беше учудена. „Бранена с най-голямо насилие“ намекваше за ужасни неща — може би са загинали хора, за да предадат това съобщение първо към Далас и после към нея? Тя не знаеше как да го разбира. Тогава й хрумна нещо.

— Сладур, как се пише „окланд“?

— О-у-к-л-а-н-д, Дем. Точно както се произнася.

Виж, това вече придобиваше смисъл. Оукланд беше столица на Северна Зеландия, така че делегацията можеше да има нещо общо с проекта в Долина Маринерис, който бе под покровителството на Агенцията за икономическо развитие на Северна Зеландия. Ако беше така, предоставянето на дипломатически статут на новодошлите им даваше възможност да измъкнат спорната територия под носа й. Но съобщението на Вайс не го потвърждаваше.

— Прочети го още веднъж, Сладурче.

Хроното го повтори с абсолютно същата интонация. Разбира се, съобщението бе в типичния за Вайс шпионски телеграфен жаргон от деветнайсети век. Но, от друга страна, той си беше педантичен бюрократ. Такова недомислие като „докладва със зеле“ просто не му подхождаше.

Докладва със зеле.

Докладва „със зеле“.

Докладва С. Зел. — Северна Зеландия.

— Сладурче, някъде в текста среща ли се групата от знаци С точка Зел точка?