Марс плюс

— Разбира се, Дем. В първото изречение. Точно както го прочетох.

— Трябва да поправя гласовия ти чип, скъпа.

— Не се бъзикай, Дем. На теб трябва да ти ъпгрейднат ушите.

Глава 9 Мозъчни пътешествия

Златен Лотос, 13 юни

Деметра се събуди обзета от паника, която я бе стиснала за гърлото и караше сърцето й да бие учестено. Ситуацията на Марс се изплъзваше от ръцете й. Съобщението на Вайс предполагаше, че северозеландците се канят да направят някакъв политически ход, насочен към Долината Маринерис… а всичко, което бе свършила досега, бе да разгледа няколко местни забележителности и да се запознае с някои туземци. А и какво друго можеше да стори?

Официално погледнато, Деметра бе на Марс като обикновен турист без дипломатически статут. Всъщност тук нямаше дори и формална правителствена структура. Нищо, към което да я насочат за акредитация от какъвто и да е ранг. Върхът на марсианската администрация явно се състоеше от местната градска бюрокрация. Най-високопоставеният чиновник, за който Деметра бе чула досега, беше някакъв кмет в Солис Планум. Работата му бе да осъществява връзките, да пази записите, да събира данъците, освен това да отговаря за търговския обмен и поддръжката на инфраструктурата. Но всичко това се извършваше почти изцяло от вездесъщата мрежа. Как групата големци от Северна Зеландия са успели да установят дипломатически взаимоотношения с „това“, тя не можеше да разбере. Имаше едно-единствено нещо, което Деметра трябваше да пробва — да използва неформалните контакти, за да накара правителството, каквото и да е то, да започне да работи за нея. Това бе проблясъкът, от който се нуждаеше. Тя се изстреля от леглото, остави го да се тръшне в стената и отиде да се пъхне под едноминутния душ. Изчаквайки обвитата в тюрбан коса да изсъхне, си поръча кафе и кисело мляко за закуска. Хотелът предлагаше киселото мляко само в две разновидности — холандски шоколад и лимон. Вече бе открила, че лимонът напомня на киселина от акумулатор, а сега разбра, че шоколадът има вкус на тебешир с нафта.

Докато се сресваше, Деметра започна да издирва приятелите си. Както на Земята, така и на Марс трябваше да се допита до мрежата. Тя се обърна към стайния терминал, включи го на режим ЛИЧНО и каза:

— Може ли да говоря с личността Ат?

— Да, миз Кафлън-Деметра-Сирайз — отговори хладен глас с по-различна модулация от обикновения тон на терминала — по-надут, по-самонадеян, по-малко желаещ да помогне. Тя говореше със самия Ат — от плът и кръв… или по-скоро от електрон и позитрон.

— Трябва да открия Елън Сорбел. Навярно още не е на работа, но…

— Миз Сорбел е изцяло ангажирана.

— И къде е сега?

— Хидрологична лаборатория, купол две, но сега не е подходящо време за…

— Благодаря. Тръгвам. — Деметра не бе човек, който се съобразява с намеците на една машина, особено такава, свързана с обширна бюрокрация. — Ъ-ъ… как да открия купол две?

— Вземете асансьор четири до повърхностното ниво, следвайте тръба Y-9 в посока запад, останалото е означено. Но вие наистина не трябва…

Деметра изключи терминала, сложи си връхната дреха, грабна шепа фиби за коса и се втурна по коридора.

Хидрологична лаборатория, 13 юни

Елън се плъзна през пролуките на скалната матрица, следвайки линията на най-малкото съпротивление. Гранулите, през които минаваше бяха груби сферични форми, плуващи над и под съзнанието й. Всяка една представляваше частица фин пясък, не по-голяма от милиметър в диаметър. Бяха толкова дребни, че в реалния живот биха могли да се изгубят под ноктите й. Около тях съзнанието й плуваше и се извисяваше като тюлен, качил се на скалист бряг, а тя беше капка вода.

Елън заплува надолу, откривайки нужния й пласт. Търсеше глинен субстрат, за който бе докладвано, че лежи под пустинята Агнус Деи на някакви си двеста километра югозападно от Тарсис Монтс. Плъзна се напред през една маса, обсипана с блещукащ кварц и полски шпат, преобърна се и се прилепи до едната стена с помощта на повърхностното напрежение. Гърбът й опираше в друга назъбена частица под нея. Тя се процеди през външната повърхност, съзнанието й се извиси, насочвайки я срещу силата на гравитацията. Още едно пропадане и Елън се намери в някакъв вид граничен слой. Вече нямаше свободни парчета с празно място помежду им, само плътна маса от алуминиеви и магнезиеви силикати, които формираха ромбове с диаметър от два-три микрона. Помежду им пространството беше даже по-малко. Съзнанието й се сплеска, разширявайки се и дифузирайки като масло. Нямаше да има повече весело цамбуркане надолу. Тази сигурност беше като глината, която…

— Какво правиш?

Гласът дойде някъде от лявата й страна. Елън извърна очи, които не бяха очи, но не видя нищо.

— Кой е там?

— Аз съм, Деметра.

— О, здрасти…

— Преча ли ти?

Да! — искаше да извика Елън.

— Всъщност не… Как стигна дотук?

— Един от вашите техници ме снабди с шлем и ръкавици — отвърна Деметра. — Каза, че си тук в… какво е това място? Прилича на астероидно поле.