Марс плюс

Щом Гражданският администратор толкова обичаше симулационните игри, нека да поиграе „Играта на Статуи“, особено модула „Моля, някой ще разкара ли този киборг от офиса ми?“ Роджър можеше да стои неподвижно с часове, с дни, ако се наложи. Последните десет минути не бе помръднал нито мускул от тялото си с изключение на устните, челюстите и механичният ларинкс. Ако Остров извикаше охраната да вдигне Торауей от креслото, те щяха да се напрягат, да се потят, но нямаше да помръднат тялото му, тежащо сто и петдесет килограма. Така че киборгът продължаваше да си седи и да фиксира Остров с рубиненочервените си очи, в които нямаше нищо човешко. Това бе последният му коз — да се превърне в обездухотворена обидена грамада.

— Това няма да ти помогне, Роджър — каза Дори. Тя седеше в съседното кресло и нежно постави топлата си длан върху ръката му. Той я усещаше въпреки непропускливите слоеве на кожата си. — Този човек не може да направи нищо за теб, дори и да иска — продължи тя. — Остров вече е говорил с висшестоящите. Те знаят за твоя генератор и са му забранили да ти помогне.

— Кои са тези „те“? — попита мислено Торауей. — Кметът? Другите колонии? Народът на Тексахома?

Дори изглеждаше разтревожена. Сигналът й започваше да се разпада, през красивото й лице преминаваха интерферентни линии.

— Не мога… Не знам, Роджър. — Сигналът се изчисти за момент. — Ако се държиш невъзпитано с този незначителен човек, няма да стигнеш доникъде… — тя изчезна без звук.

Торауей се отпусна, протегна крака и раздвижи пети, сякаш се готвеше да стане.

— Разбирам, мистър Остров. Нещата не са от вашата компетентност.

По лицето на Гражданския администратор се разля вълна от облекчение.

— Уверявам ви, полковник, народът на Солис Планум изпитва най-голямо възхищение към вас. Винаги, когато решите да се включите към нашите…

— Оценявам щедрото ви предложение.

Без да се ръкува, Роджър се обърна и се отправи към вратата, която щеше да го отведе вън от тази потискаща атмосфера, обратно към чистия и студен вакуум на неговия втори дом.

Бар Хоплити и грил, Търговски квартал 1/7/7, 9 юни

— Искам да те запозная с едни мои приятели — каза Джори, като внезапно свърна към фоайето на един търговски сектор.

Деметра предположи, че той току-що ги е забелязал и мисълта му беше хрумнала в момента.

На една от масите — в това заведение имаше кресла, а обслужването се извършваше от хора — седяха мъж и жена. Той бе рус и висок. Почти два метра, прецени Деметра по начина, по който раменете му, лактите и коленете излизаха извън креслото. Беше се прегърбил леко и оглеждаше салона под русите си вежди. Както отпиваше по малко от светлокафявото си питие и зяпаше вратата, той й напомняше за изпечена покер-акула от някое казино в Тексас.

Жената бе стройна, тъмнокожа и висока почти колкото него. Имаше дълга черна коса, която стигаше до средата на гърба й и всеки път щом обърнеше глава, кичурите проблясваха в меката светлина. По чертите на лицето й Деметра предположи, че е родена на някой от тихоокеанските острови.

— Лоул! Елън! — извика креолът още от арката на входа.

Двамата се обърнаха.

— Момче, радвам се да те видя!

Джори си проби път между масите, влачейки Деметра след себе си.

— Мис Кафлън, за мен е удоволствие да те запозная с Лоул Митсуно и Елън Сорбел, хидрологисти в местния Департамент за ресурси. Понякога им помагам на повърхността.

— Здравей — каза учтиво жената.

— Как си — попита възпитано мъжът.

Кафлън прецени, че „Лоул“ би трябвало да е той, тъй като със сигурност не изглеждаше като Елън.

— Деметра е турист от Земята — обясни Джори. — По-точно от Тексахома — добави той и погледна многозначително Митсуно.

— Какво точно правят хидрологистите — попита разговорчиво Деметра и се настани на единственото свободно кресло.

Креолът взе друго от съседната маса и седна наопаки, скръствайки ръце около облегалката.

— Откриваме вода — отговори Сорбел.

— Всъщност открива я Елън, аз просто отивам и я изкопавам.

— Понякога им помагам — повтори Джори.

— Наистина ли си от Тексас? — попита Митсуно и в гласа му прозвуча истински интерес.

— Всъщност от Тексахома.

— А познаваш ли някой каубой? — той завъртя десния си показалец около главата си, имитирайки шапка.

— Лоул е много запален по Стария запад — поясни Сорбел.

— Е, познавам няколко снабдители-ездачи от Ел Пасо. Понякога карат товари миолит.

Мъжът повдигна неразбиращо вежди.

— Обработени протеинови продукти — поясни Деметра. — Едва ли пренасят силикон или течен пропан. Или нещо чупливо.

— Участват ли в родео? — попита с надежда Митсуно.

— Не. Когато се прие Акта за правата на животните през деветдесет и шеста, ги забраниха.

— Следователно нямате престрелки и…

— Не и откакто дядо ми е в управлението.

— Уф.

— Съжалявам.

След последната реплика разговорът замря и всички впериха поглед в масата. Деметра се чудеше какво й се пие в десет часа местно време. Внезапно Джори се вторачи в далечната стена. Изглежда, получаваше някакво съобщение.

— Трябва да ви напусна — заяви след малко креолът. — Закъснявам за праховото дежурство. — Той стана от креслото и излезе от ресторанта.