Любовникът на девицата

— Приключат ли веднъж с епископите, ще дойдат за хората като мен — каза той уверено. — И ще трябва да бъда готов. Ако мога да остана, ще го сторя. Аз съм се заклел да служа на тези хора, това е моята енория, това е моето стадо. Добрият пастир не изоставя овцете си. Но ако искат да положа клетва, която гласи, че кралицата е нашият папа, тогава не виждам как мога да го направя. Думите ще заседнат на гърлото ми. Ще трябва да понеса наказанието си, както по-достойни мъже от мен понасят своето сега.

— Ще ви убият заради вярата ви?

Той разпери ръце.

— Ако се наложи.

— Отче, какво ще стане с всички нас? — попита Ейми.

Той поклати глава:

— Ще ми се да знаех.

Робърт Дъдли, който нахълта в двора съвсем не в благо настроение, намери двореца странно тих. В приемната имаше само няколко придворни дами и благородници, както и неколцина по-дребни поземлени аристократи.

— Къде са всички? — запита той Летиша Нолис, която се беше разположила в една прозоречна ниша, показно задълбочена в книга с проповеди.

— Аз съм тук — каза тя услужливо.

Той се намръщи.

— Имах предвид някоя важна личност.

— И такава мога да бъда — каза тя, без ни най-малко да се смути. — И съм на разположение.

Той се разсмя неохотно.

— Мистрес Нолис, не подлагайте на изпитание търпението ми: яздих дълго и усилно, за да измина разстоянието от една адски упорита и глупава жена до друга. Не ставайте третата.

— О? — каза тя, като разтвори много широко тъмните си очи. — Коя е имала тъй лошия късмет да ви оскърби, сър Робърт? Да не би съпругата ви?

— Това не би трябвало да бъде ваша грижа. Къде е кралицата?

— Излезе със сър Уилям Пикъринг. Той се е върнал в Англия, знаете ли?

— Разбира се, че знам. Ние сме стари приятели.

— Не смятате ли, че е възхитителен? Мисля, че той е най-красивият мъж, когото съм виждала през живота си.

— Определено — каза Дъдли. — На езда ли са?

— Не, на разходка. По-интимно е, не мислите ли?

— Защо не сте с тях?

— Никой не е с тях.

— А останалите й дами?

— Не. Наистина никой. Двамата със сър Уилям са съвсем сами днес, като бяха и през последните три дни. Всички мислим, че вече е сигурно.

— Сигурно?

— Годежът им. Тя не може да откъсне очи от него. Той не може да свали ръце от нея. Такава любовна история! Като балада. Като при Артур и Гуиневър е, наистина!

— Тя никога няма да се омъжи за него — каза Дъдли, с по-голяма увереност, отколкото изпитваше.

— Защо да не го стори? Той е най-хубавият мъж в Европа, богат е като император, не се интересува от политика или власт, така че тя може да управлява както си иска, и няма врагове в Англия, нито пък съпруга. Бих казала, че е идеален.

Робърт се извърна от нея, неспособен да говори от ярост, и едва не се сблъска със сър Уилям Сесил.

— Моля за извинение, господин секретар. Тъкмо си тръгвах.

— Мислех, че току-що сте пристигнали.

— Тръгвах към покоите си — каза Робърт, като прехапа отвътре устната си, за да сдържи гнева си.

— Радвам се, че се върнахте — каза Сесил, като тръгна редом с него. — Нуждаехме се от съветите ви.

— Мислех, че не сте се занимавали с никакви дела.

— Вашите съвети за кралицата — каза рязко Сесил. — Това вихрено ухажване може и да допада на нейна светлост, но не съм сигурен, че е от полза за страната.

— Казахте ли й това?

— Не и аз! — каза Сесил, като се подсмихна леко. — Тя е млада влюбена жена. По-скоро си помислих, че вие можете да й кажете.

— Защо аз?

— Е, всъщност не точно да й кажете. Помислих си, че можете да я разсеете. Да отклоните мислите й. Да й напомните, че на света има много красиви мъже. Не е нужно да се омъжва за първия, който се окаже свободен.

— Аз съм женен — каза мрачно Робърт. — В случай, че сте забравили. Едва ли мога да си съпернича с един ерген, който се къпе в злато.

— Прав сте да ми напомняте — каза Сесил иронично, като смени тона. — Защото ако той се ожени за нея, и двамата ще можем да се приберем у дома при съпругите си. Той няма да иска ние да я съветваме. Ще настани на служба собствените си фаворити. Нашата работа в двора ще бъде приключена. Аз мога най-сетне да се прибера у дома във Върли, а вие можете да си отидете у дома в… — той млъкна насред изречението, припомнил си сякаш с изненада, че Робърт нямаше голямо семейно имение. — Където решите, предполагам.

— Едва ли ще си построя имение като Върли със сегашните си спестявания — каза гневно Дъдли.

— Не. Навярно би било по-добре и за двама ни, ако Пикъринг има съперник. Ако може да му се създадат неприятности. Ако не може да получи всичко точно както иска. Лесно му е да бъде усмихнат и любезен, когато се движи по прав път без съперници.

Дъдли въздъхна като човек, уморен от глупости.

— Отивам в покоите си.

— Ще ви видя ли на вечеря?

— Разбира се, че ще дойда на вечеря.

Сесил се усмихна.

— Много се радвам да ви видя обратно в двора — каза той любезно.