Любовникът на девицата

Той седна на стъпалото за възсядане на конете и не помръдна, докато слънцето се спусна по-ниско в небето, докато най-после чу тропот на копита, и Робърт се зададе по пътеката и влезе в двора на конюшнята, и метна поводите на уморения си кон на един чакащ коняр.

— Блаунт?

— Сър Робърт.

Робърт го дръпна настрани, напълно забравил гнева си към Ейми.

— Сигурно е важно?

— Сър Уилям Пикъринг отново е в Англия.

— Пикъринг? Някогашният обожател на кралицата?

— Не беше сигурен дали ще бъде добре приет, не беше сигурен колко дълготрайна ще е паметта й. Имаше слухове, че е служил на сестра й. Не знаеше какво може да е чула.

— Сигурно е чула всичко — каза мрачно Дъдли. — Можете да се доверите на Сесил и на мен за това. Както и да е, добре ли го посрещна тя?

— Прие го насаме.

— Какво? Лична аудиенция? Срещнала се е с него насаме? Мили боже, оказана му е голяма чест.

— Не, искам да кажа, наистина насаме. Напълно насаме. През целия следобед, в продължение на пет часа, се беше заключила с него.

— В присъствието на дамите си — изтъкна Робърт.

Шпионинът поклати глава.

— Напълно сами, сър. Само двамата. Пет часа зад затворена врата, преди да излязат.

Робърт беше зашеметен при мисълта за такава привилегия, каквато самият той никога не бе имал.

— Сесил е позволил това? — запита той невярващо.

Томас Блаунт сви рамене:

— Не знам, сър. Трябва да го е направил, защото на другия ден тя отново прие сър Уилям.

— Насаме?

— Цял следобед. От пладне, докато стана време за вечеря. Обзалагат се на вероятността той да й стане съпруг. Той е фаворитът, затъмни ерцхерцога. Казват, че вече са се оженили и са споделили легло тайно, насаме, остава само бракът да бъде официално обявен.

Робърт възкликна и рязко му обърна гръб, а после пак се извърна към Блаунт.

— И какво прави той сега? В двора ли ще остане?

— Той е фаворитът. Тя му даде покои близо до своите в двореца Гринич.

— Колко близо?

— Казват, че имало проход, по който той можел да стигне до нея по всяко време на нощта или деня. Достатъчно е само тя да отключи вратата, и той може да влезе в спалнята й.

Изведнъж Робърт замлъкна и се успокои. Хвърли поглед към коня си, който конярят разхождаше бавно нагоре-надолу из двора, забелязвайки потта по шията му и пяната на устата му, сякаш обмисляше да потегли веднага.

— Не — каза той тихо на себе си. — По-добре утре, отпочинал и с бистър ум. С отпочинал кон. Някакви други новини?

— Протестантите се бунтуват срещу регентката французойка в Шотландия, и тя събира войници, като настоява за още войски от Франция.

— Знаех това, преди да тръгна от двора — каза Робърт. — Сесил убеждава ли кралицата да изпрати подкрепа?

— Все още — каза мъжът. — Но тя не казва нито да, нито не.

— Твърде заета е с Пикъринг, предполагам — каза кисело Робърт, и се обърна да влезе в къщата. — Можете да изчакате тук и да се върнете с мен утре — каза той кратко. — Очевидно не мога да рискувам да отсъствам дори за миг. Тръгваме за Гринич на разсъмване. Кажи на хората ми, че тръгваме призори, и че ще яздим усилено.

Ейми, поболяла се от плач, чакаше по-смирено от кой да е просител пред вратата на личния кабинет на Робърт. Беше го видяла как пристига, яхнал разпенения си кон, и се беше позабавила на стълбите, надявайки се да поговори с него. Той я беше подминал с кратко, вежливо извинение. Беше се измил и преоблякъл, тя беше чула звънтенето, когато каната се удряше в легена. После бе влязъл в личния си кабинет, бе затворил вратата, и явно опаковаше книгите и документите си. Ейми предположи, че си тръгва, а не се осмеляваше да почука на вратата му и да го помоли да остане.

Вместо това зачака отвън, сгушена на простата дървена пейка в прозоречната ниша, като дошло да поиска извинение дете, което чака да се срещне с ядосания си баща.

Когато Робърт отвори вратата, тя скочи на крака и той я видя в сенките. За миг напълно беше забравил кавгата, после тъмните му, гъсти вежди се сключиха в намръщена гримаса.

— Ейми.

— Милорд! — възкликна тя, сълзите нахлуха в очите й и гласът й секна. Можеше само да стои безмълвно пред него.

— О, за бога — каза той нетърпеливо и отвори вратата на стаята си с един ритник на обутия си в ботуш крак. — По-добре да влезеш, преди всички да решат, че те бия.

Ейми мина пред него и влезе в стаята му. Както се бе опасявала, тя беше опразнена от всички книжа и книги, които беше донесъл. Явно бе опаковал нещата си и беше готов да си върви.

— Нима заминаваш? — попита тя, с треперлив глас.

— Трябва — каза той. — Получих съобщение от двора, има някои дела, които изискват вниманието ми, незабавно.

— Заминаваш, защото ми се сърдиш — прошепна тя.

— Не, заминавам, защото получих съобщение от двора. Питай Уилям Хайд, той видя пратеника и му каза да ме изчака.

— Но наистина ми се сърдиш — настоя тя.

— Бях ядосан — каза той честно. — Но сега съжалявам за гневния си изблик. Не си тръгвам заради къщата, нито заради онова, което казах. В двора имам дела, за които трябва да се погрижа.

— Милорд…