Любовникът на девицата

И най-лошото от всичко, от гледна точка на Дъдли: нямаше нищо, което да попречи на кралицата да се омъжи за него още утре. Тя можеше да изпие една чаша вино в повече, можеше да бъде твърде силно повлияна от флирта, можеше да се почувства възбудена, привлечена и предизвикана — а Пикъринг бе майстор на изтънченото прелъстяване — после той можеше да й предложи скъпоценен диамантен пръстен, и цялото си състояние, и работата щеше да е свършена. Комарджиите залагаха, че сър Уилям ще се омъжи за кралицата до есента, а постоянният й кръшен смях в негово присъствие, и развеселената й търпимост към неговата все по-явна гордост даваха на всички основание да смятат, че неговият вид — едър, рус, елегантен — бе повече по вкуса й, отколкото смуглата привлекателност на Дъдли.

Робърт бе понасял твърде много съперници за вниманието й, откак тя се бе възкачила на трона. Елизабет беше кокетка и всеки можеше да получи мимолетното й внимание с ценен подарък или чаровна усмивка. Но сър Уилям представляваше по-голям риск от тези мимолетни увлечения. Той беше изключително богат, а Елизабет, разчитаща на обезценени монети и с празна хазна, намираше богатството му за много привлекателно. Той беше неин приятел още от най-ранните дни, а тя високо ценеше верността, особено у мъжете, организирали заговори за поставянето й на трона, колкото и неумело да бяха действали. Но най-вече, той беше красив, беше новодошъл, англичанин и ерген, при това протестант и затова, когато тя танцуваше с него, те бяха прицел на клюки и намеци, но добронамерени. Дворът се усмихваше на двамата. Никой не й напомняше, че той е женен мъж или осъден предател, нито мърмореше, че трябва да е луда, за да проявява благоволение към него. И макар че бързото завръщане на Дъдли в двора бе нарушило плавното издигане на сър Уилям към благоволението и властта, то не му беше попречило. Кралицата безсрамно се наслаждаваше на това, че двамата най-привлекателни мъже в Англия се състезаваха за вниманието й.

Дъдли се надяваше да използва турнира, за да свали сър Уилям с един силен удар, за предпочитане по красивото лице или дебелата глава, и изготвяше списъка на дуелите така, че двамата с Пикъринг със сигурност да се срещнат в последния рунд. Беше погълнат от работата си, когато внезапно вратата се отвори с трясък, без почукване. Робърт скочи и посегна към кинжала, със силно блъскащо в гърдите сърце, мислейки, че накрая се беше случило най-лошото: бунт или платен убиец.

Беше кралицата, съвсем сама, без нито един придружител, самата тя бяла като роза. Връхлетя в стаята и изрече три думи:

— Робърт! Спаси ме!

Той веднага я придърпа към себе си и я прегърна здраво. Усещаше я как се задъхва: беше тичала по целия път от двореца до Деъри Хаус и нагоре по стълбите до вратата на стаята.

— Какво има, любов моя? — попита той настойчиво. — Какво има?

— Един мъж — промълви тя. — Следеше ме.

Все още с ръка около талията й, той взе меча си от куката, на която висеше, и отвори рязко вратата. Двама от хората му бяха отвън, стъписани от профучаването на кралицата край тях.

— Видяхте ли някого? — попита рязко Робърт.

— Никого, сър.

— Идете да претърсите. — Той се обърна към готовата да припадне жена. — Как изглеждаше?

— Добре облечен, с кафяв костюм, като лондонски търговец, но вървеше по стъпките ми, докато се разхождах в градината надолу към реката, а когато тръгнах по-бързо, той ме настигна, когато затичах, той затича зад мен, и си помислих, че е папист, дошъл да ме убие… — тя се задъхваше от страх.

Робърт се обърна към зашеметения си писар:

— Вървете с тях, повикайте стражите и гвардейците на кралицата. Кажете им да търсят мъж в кафяв костюм. Проверете първо реката. Ако е потеглил с лодка, вземете лодка и го последвайте. Искам го жив. Искам го веднага. — Робърт отпрати мъжете, а после издърпа Елизабет обратно в къщата, в гостната си стая, затръшна вратата и я залости.

Настани я внимателно на един стол, затвори капаците на прозорците и ги залости. Измъкна меча си от ножницата и го сложи така, че да му е под ръка, на масата.

— Робърт, помислих си, че е дошъл за мен. Помислих си, че ще ме убие, докато се разхождам в собствената си градина.

— Сега сте в безопасност, любов моя — каза той нежно. Коленичи до стола й и взе ръката й. Тя беше леденостудена. — С мен сте в безопасност.

— Не знаех какво да правя, не знаех накъде да бягам. Можах да се сетя само за вас.

— Напълно правилно. Постъпихте напълно правилно, и много смело, като сте успели да избягате.

— Не бях! — изплака тя внезапно, като дете.

Робърт я вдигна от стола и я притегли върху коленете си. Тя зарови лице в шията му и той почувства потното й лице и влагата на сълзите й.