Любовникът на девицата

— По дяволите добивът! — изкрещя й той. Конят му се подплаши и той го смушка грубо. Животното отстъпи встрани и се дръпна назад, като изплаши коня на Ейми, който отстъпи назад и за малко не я хвърли от седлото. — Изобщо не ме е грижа за добива! Моите арендатори могат да се тревожат за него. Ейми, аз ще стана най-богатият мъж в Англия, кралицата ще изсипе върху мен хазната на Англия. Не ме е грижа колко купи сено можем да изкараме от една ливада. Моля те да бъдеш моя съпруга, да бъдеш моя стопанка в една голяма и величествена къща…

— Величествена! — нахвърли му се тя гневно. — Още ли преследваш блясъка и величието? Никога ли няма да си извадиш поука? Нищо твърде величествено нямаше в теб, когато излезе от Тауър, бездомен и гладен, нищо твърде величествено нямаше в брат ти, когато умря от прихваната в затвора треска като обикновен престъпник. Кога ще се научиш, че мястото ти е у дома, където можем да бъдем щастливи? Защо още настояваш да търсиш провала? Ти и баща ти изгубихте битката за Джейн Грей, и тя му струва живота на сина му и собствения му живот. Ти изгуби Кале и се върна у дома без брат си, и отново опозорен! Колко ниско трябва да паднеш, преди да си научиш урока? Колко ниско трябва да потънеш преди вие, фамилията Дъдли, да научите докъде можете да стигнете?

Той рязко завъртя коня си кръгом и заби шпори в хълбоците му, като го изви грубо назад с поводите. Конят се изправи на задни крака във висока стойка, риейки въздуха с копита. Робърт седеше на седлото като статуя, сдържайки яростта и коня си с твърда ръка. Конят на Ейми се дръпна, изплашен от размахващите се копита, и тя трябваше да се вкопчи в седлото, за да не падне.

Конят на Робърт спусна крака на земята.

— Натяквай ми го в лицето всеки ден, щом ти харесва — изсъска й той, като се приведе напред, с изпълнен с омраза глас. — Но аз вече не съм глупавият млад зет на сър Джон Робсарт, излязъл от Тауър и все още опозорен и лишен от граждански права. Аз отново съм сър Робърт Дъдли, нося Ордена на Жартиерата, най-високия рицарски орден, който съществува. Аз съм началник на конницата на кралицата, и ако ти не можеш да се гордееш с това, че си лейди Дъдли, тогава можеш отново да се върнеш към положението на Ейми Робсарт, глупавата дъщеря на сър Джон Робсарт. Но за мен онези дни приключиха.

Като се боеше да не падне от изплашения си кон, Ейми раздвижи крака, за да се освободи, и скочи от седлото. Вече в безопасност на земята, тя се обърна и вдигна гневен поглед към него, докато той се извисяваше над нея, а едрият му кон скачаше и се дърпаше, за да се освободи. Гневът й нарасна, покри бузите й с гореща руменина, започна да пари в устата й.

— Не смей да оскърбяваш баща ми — тросна му се тя. — Не се осмелявай! Той беше по-достоен човек, отколкото ти някога ще бъдеш, и си спечели земите с честен труд, а не като е играел по свирката на някаква незаконородена еретичка. И не казвай, че добивите нямат значение! Кой си ти, че да казваш, че добивите нямат значение? Щеше да умреш от глад, ако баща ми не беше поддържал добросъвестно земята си, за да сложи храна в чинията ти, когато ти нямаше как да я спечелиш. Тогава беше много доволен от добива на вълна! И не ме наричай глупава. Единственото глупаво нещо, което съм направила някога, беше да повярвам на теб и на твоя баща — самохвалко, когато влязохте на коне в Станфийлд Хол, а скоро след това вече влизахте в Тауър на каруца като предатели. — В яростта си тя говореше почти нечленоразделно. — И не се осмелявай да ме заплашваш. Аз ще бъда лейди Дъдли до деня на смъртта си! Минах с теб през най-лошото, когато се срамувах заради името си. Но сега нито ти, нито твоята претендентка-еретичка можете да ми го отнемете.

— Тя може да го отнеме — каза той хапливо. — Каквато си глупачка. Може да ти го отнеме още утре, ако иска. Тя е върховен управител на Англиканската църква. Може да ти отнеме брака, ако го иска, и по-достойни жени от теб са получавали развод за по-дребни неща от тази… тази… мръсна съборетина, за която си мечтаеш.

Едрият му кон се изправи на задни крака, Ейми се сниши и се отдръпна, и сър Робърт отпусна юздите на коня, който разрови земята с големите си копита, отдалечавайки се с тътен по пътеката, оставяйки след себе си внезапно мълчание.

Когато се прибраха вкъщи, в двора на конюшнята един мъж чакаше Робърт Дъдли.

— Спешно съобщение — каза той на Уилям Хайд. — Може ли да пратите един коняр да ме упъти къде мога да го намеря?

Ъгловатото лице на Уилям Хайд се набразди от тревога.

— Не знам къде може да е — каза той. — Излезе на езда. Искате ли да влезете в къщата и да изпиете чаша ейл, докато чакате?

— Ще го последвам — каза мъжът. — Негова светлост обича да му доставят съобщенията веднага.

— Не знам в коя посока е поел — каза внимателно Уилям. — По-добре да влезете вътре да го почакате.

Мъжът поклати глава:

— Ще ви бъда признателен, ако ми изнесете едно питие, но ще го чакам тук.