Любовникът на девицата

Бяха в облицования с тъмна ламперия кабинет на Сесил, със затворени капаци на прозорците, макар да беше ден: на вратата пазеше доверен човек, а в останалите стаи на Сесил не се допускаха посетители.

Той се намръщи леко:

— А Джейн Дормър?

— Тя се държа като кралица — каза Летиша. — Говореше вежливо, направи реверанс — трябваше да видите реверанса й — излезе, сякаш презираше всички ни, но не изрече и думичка на протест. Накара Елизабет да изглежда като глупачка.

Сесил леко се свъси.

— Внимавайте какво говорите, малка госпожице — каза той твърдо. — Мен щяха да ме нашибат с камшик, ако бях нарекъл монарха си „глупак“.

Летиша сведе меднокосата си глава.

— Елизабет каза ли нещо, след като тя си отиде?

— Каза, че киселото изражение на Джейн й напомняло за нейната сестра, и слава богу, че тези дни били отминали.

Той кимна.

— Някой отговори ли?

— Не! — Летиша преливаше от желание да сподели клюките. — Всички бяха така потресени, че Елизабет е толкова… толкова… — тя нямаше думи за това.

— Толкова каква?

— Толкова злобна! Толкова груба! Беше толкова нелюбезна! И то към толкова мила жена! И то бременна! И освен това — съпруга на испанския посланик! Такова оскърбление към Испания!

Сесил кимна. Това беше изненадваща проява на невъздържаност за толкова разумна и умееща да се владее млада жена, помисли си той. Вероятно последици от някаква глупава женска кавга, която се бе точила с години. Но не беше обичайно за Елизабет да покаже чувствата си така вулгарно.

— Мисля, ще откриете, че тя може да бъде много злопаметна — бе всичко, което каза на момичето. — Добре ще е да се погрижите никога да не й давате основание.

При тези думи тя вдигна глава, очите й — тъмните очи на рода Болейн — го погледнаха открито. Тя приглади косите си с цвят на бронз под шапчицата. Усмихна се с онази омагьосваща, изпълнена със съзнание за собствената си привлекателност усмивка на една Болейн.

— Как мога да го избегна? — попита тя откровено. — За нея е достатъчно само да ме погледне, за да ме намрази.

По-късно същата нощ Сесил поръча да донесат нови свещи и още един пън за огъня. Пишеше на сър Джеймс Крофт, стар негов съзаклятник. Сър Джеймс беше в Бърик, но Сесил беше решил, че е дошло време да посети Пърт.

„Шотландия е като кутия с прахан — написа той с шифъра, който двамата със сър Джеймс използваха за кореспонденцията си, откакто шпионите на служба при Мери Тюдор бяха прихванали писмата им, — а Джон Нокс е искрата, която ще я възпламени.

Моята заръка за Вас е да отидете в Пърт и да не правите нищо друго, освен да наблюдавате. Трябва да стигнете там, преди да пристигнат войските на кралицата регентка. Предполагам, не ще видите как Джон Нокс проповядва за свободата на Шотландия пред възторжена тълпа. Бих искал да знам колко възторжена е тази тълпа и колко готова за действие. Ще трябва да побързате, защото хората на кралицата регентка може да го арестуват. Той и шотландските протестантски лордове ни помолиха за помощ, но бих искал да узная що за хора са те, преди да посветя кралицата в това. Говорете с тях, преценете ги. Ако желаят да ознаменуват победата си, като настроят страната срещу французите, и в полза на съюз с нас, могат да бъдат насърчени. И ми съобщете незабавно. Тук информацията е по-ценна от златото.“

Лятото на 1559

В крайна сметка Робърт пристигна в Денчуърт в началото на юни, грейнал в усмивка и сипещ извинения за отсъствието си. Каза на Ейми, че можел да бъде освободен от задълженията си в двора за няколко дни, тъй като кралицата, след като официално беше отказала на ерцхерцог Фердинанд, сега беше неразделна с неговия посланик, като през цялото време говореше за неговия господар и показваше недвусмислено, че желае да промени решението си и да се омъжи за него.