Любовникът на девицата

— Да — съгласи се тя припряно. — Но Сесил казва, че мнозина говорят против теб и кроят заговори срещу теб, дори сега. Трябва да накараме страната да те приеме. Може да отнеме малко време, това е всичко.

— О, какво знае Сесил? — безгрижно запита Робърт. — Та той едва се върна от Единбург. Моите служители ми докладват, че хората те обичат, и след време ще започнат да приемат и мен.

— Да — каза Елизабет. — След време. Ще трябва да почакаме още малко.

Той си помисли, че е твърде опасно да спори.

— Цяла вечност, ако пожелаеш — каза с усмивка. — Цели столетия, ако такова е желанието ти. Ще ми кажеш, когато поискаш да обявим годежа си, а дотогава той ще бъде нашата тайна.

— Не искам да се отмятам от обещанието си — каза тя припряно. — Не искам да разтрогвам годежа.

— Не можеш да го разтрогнеш — каза той простичко. — Нито пък аз. Обещанието е нерушимо. Това е законно обвързващ, свещен обет пред Бог и пред свидетели. Пред Бог ние сме съпруг и съпруга, и никой не може да ни раздели.

Пристигна писмо за Ейми от господин Фостър от Къмнър Плейс, приятел на Робърт и негов довереник. Той я канеше да отседне при него за целия септември. Лизи Одингсел го прочете на глас на Ейми, която не пожела да положи усилието да го разгадае сама.

— Добре ще е да отговориш и да им съобщиш, че много ще се радвам да отседна при тях — каза Ейми студено. — Ще дойдеш ли с мен? Или ще останеш тук?

— Защо да не дойда с теб? — запита Лизи, потресена.

— Ако искаш да напуснеш службата си при мен — каза Ейми, като извърна поглед от приятелката си. — Ако мислиш, както очевидно мисли брат ти, че съм в немилост, и че е по-добре да не те свързват с мен.

— Брат ми не е казал такова нещо — излъга Лизи решително. — А аз никога не бих те оставила.

— Не съм каквато бях — каза Ейми. Студенината бързо напусна гласа й и той отново стана едва доловим. — Вече не се радвам на благоволението на съпруга си. Гостуването ми не носи нищо добро на брат ти, присъствието ми няма да бъде чест за Къмнър Плейс. Виждам, че ще трябва да намеря хора, които ще бъдат готови да ме приемат въпреки неодобрението на милорд. За хората вече не е изгодно да им гостувам.

Лизи не каза нищо. Това писмо от Антъни Фостър беше неохотен отговор на молбата й Ейми да отседне при тях за цялата есен. Семейство Скот от Камбъруел, братовчедите на Ейми, бяха отговорили, че за нещастие ще отсъстват през целия ноември. Беше ясно, че обичайните домакини на Ейми, дори собствените й роднини, вече не я искаха в домовете си.

— Антъни Фостър винаги ти се е възхищавал — каза Лизи. — А брат ми и Алис тъкмо онзи ден казваха какво удоволствие е да те виждат как си играеш с Том. Тук си като член от семейството.

Ейми твърде много искаше да повярва на приятелката си, за да проявява скептицизъм.

— Наистина ли?

— Да — каза Лизи. — Казаха, че се е привързал към теб така, както към никой друг.

— Тогава не мога ли да остана тук? — попита тя простичко. — Бих предпочела да остана тук вместо да продължа. Бих предпочела да остана тук, вместо да се прибера у дома в Станфийлд на Коледа. Знаеш, мога да плащам за издръжката ни, ако брат ти ни позволи да останем тук.

Лизи бе принудена да замълчи.

— Със сигурност сега, след като господин Фостър беше така любезен да ни покани, е редно да отидем там — каза тя безпомощно. — Не би искала да го оскърбиш.

— О, тогава нека да отидем само за около седмица — каза Ейми. — А после да се върнем тук.

— Определено не — каза Лизи. — Не би искала да изглеждаш нелюбезна. Нека да отидем в Къмнър Плейс за целия месец.

За миг си помисли, че лъжата й се е разминала, но Ейми замълча, сякаш целият разговор се беше водил на чужд език, и сега внезапно го проумяваше.

— О! Брат ти иска да си тръгна, нали? — каза тя бавно. — Няма да ме приемат обратно тук през октомври. Няма да се съгласят да идвам отново тук още известно време, а всъщност може би никога. Така е, както си помислих отначало, а всичко друго е било лъжа. Брат ти не иска да оставам тук. Никой няма да иска да му гостувам.

— Е, във всеки случай господин Фостър те кани — каза Лизи упорито.

— Ти ли му писа да попиташ дали можем да отидем?

Лизи сведе поглед към земята.

— Да — призна тя. — Мисля, че ни остава да отидем само там, или в Станфийлд.

— Тогава ще отидем там — каза Ейми тихо. — Знаеш ли, само преди година той смяташе компанията ми за чест, и ме убеждаваше да остана по-дълго, а не само за онези няколко дни. А сега ще склони да ме търпи само месец.

Елизабет, която някога бе сграбчвала всяка възможност да види Робърт насаме, сега го избягваше и търсеше начини да бъде с Уилям Сесил. Отмени в последния момент плановете за целодневен лов, като каза, че главата я боляла твърде много, за да язди, и загледа как придворните потеглят, начело с Робърт. До него яздеше Летиша Нолис, но Елизабет го остави да си тръгне и се върна в покоите си, където я чакаше Сесил.