Любовникът на девицата

— Не — каза неловко Лизи. — Съжалявам, Ейми.

Ейми отново сведе глава към работата си.

— Брат ти ли говори с теб? Иска да си тръгнем, така ли?

— Не, не — каза Лизи припряно. — Просто си помислих, че другите ти приятели ще ревнуват, ако не те видят. А после навярно можем да отидем при семейство Скот в Камбъруел? Предполагам, че ще искаш и да пазаруваш в Лондон?

— Мислех си, че той е малко хладен към мен — каза Ейми. — Опасявах се, че иска да си тръгна.

— Съвсем не! — извика Лизи, долавяйки в гласа си твърде настойчива нотка. — Всичко това е моя идея. Помислих си, че тук може да ти е омръзнало и да искаш да продължиш. Това е всичко.

— О, не — каза Ейми с безизразна лека усмивка. — Не ми е омръзнало да бъда тук, и тук ми харесва, Лизи. Да останем още известно време.

— Какво правиш цял следобед? — обърна се свойски сър Робърт към Елизабет, докато вечеряха в усамотението на стаята й. — Дойдох до залата на съвета веднага след като се погрижих за конете, но ти не ме беше изчакала. Казаха, че се разхождаш със Сесил в градината. А когато стигнах до градината, не можах да те намеря никъде. Когато се върнах в покоите ти, казаха, че не искаш да те безпокоят.

— Бях уморена — каза тя кратко. — Почивах.

Той огледа внимателно бледото й лице, попивайки с поглед сенките под очите й, порозовелите клепачи.

— Казал е нещо, с което те е разстроил?

Тя поклати тава.

— Не.

— Беше му ядосана заради провала в Шотландия?

— Не. Този въпрос е приключен. Не можем да постигнем нищо повече, отколкото е постигнал той.

— Отказ от едно голямо предимство — настоя той.

— Да — каза тя кратко. — Може би.

Усмивката му беше напълно неразгадаема. „Убедил я е и тя е попаднала отново на влиянието му“, помисли той. „Тя наистина се поддава безнадеждно лесно на обработване.“

На глас каза:

— Ясно ми е, че нещо не е наред, Елизабет. Какво има?

Тя обърна към него тъмните си очи.

— Не мога да говоря сега. — Не беше нужно да сочи към малкия кръг от придворни, които вечеряха с тях и, както винаги, бяха постоянно нащрек за всичко, което те двамата казваха и вършеха. — Ще говоря с теб по-късно, когато бъдем насаме.

— Разбира се — каза той, като й се усмихна мило. — Тогава нека се заемем да те развеселим. Да поиграем ли карти? Или да изиграем някоя игра? Или да танцуваме?

— Карти — каза тя. „Една игра на карти поне ще попречи да водим разговор“, помисли си тя.

Робърт чакаше в стаята си Елизабет: камериерът му, Тамуорт, беше на пост отвън, виното беше налято, в огъня бяха струпани благоуханни подпалки от ябълково дърво. Вратата откъм стаята й се отвори и тя влезе, не с обичайната си нетърпелива походка, не с лице, светнало от желание. Тази вечер тя вървеше малко неуверено, почти сякаш си пожелаваше да е другаде.

„Значи се е помирила със Сесил“, помисли си той. „А той я е предупредил да страни от мен. Както и знаех, че ще стори, веднага щом подобрят отново отношенията си. Но ние сме почти женени. Тя е моя“.

На глас каза:

— Любима моя. Този ден продължи цяла вечност. — И я взе в обятията си.

Робърт почувства едва доловимо колебание, преди тя да се притисне към него, погали я по гърба и започна да целува леко косата й.

— Любов моя — каза той. — Моя единствена любов.

Пусна я, преди тя да се отдръпне, и я настани в един стол до огнището.

— Ето ни. Най-сетне сами — каза той. — Ще изпиеш ли чаша вино, най-скъпа моя?

— Да — каза тя.

Той наля виното и докосна пръстите й, докато тя поемаше чашата от него. Видя я как гледаше към огъня, а не към него.

— Сигурен съм, че има нещо — каза той. — Нещо между нас ли е? Някоя постъпка, с която съм те оскърбил?

Елизабет вдигна поглед веднага.

— Не! Никога! Ти си винаги…

— Тогава какво има, любов моя? Кажи ми, и нека се изправим заедно пред трудността, каквато и да е тя.

Тя поклати глава.

— Няма нищо. Просто те обичам толкова много, че си мислех колко непоносимо ще ми бъде да те загубя.

Робърт остави чашата си и коленичи в краката й.

— Няма да ме изгубиш — каза простичко. — Аз съм твой, от сърце и душа. Дал съм ти обет.

— Ако дълго не успеем да се оженим, ще ме обичаш ли все така? — каза тя. — Ще ме чакаш ли?

— Защо да не оповестим годежа си веднага? — попита той, стигайки до сърцевината на въпроса.

— О! — тя леко махна с ръка. — Знаеш, хиляда причини. Навярно никоя от тях не е от значение. Но ако не успеем, ще ме чакаш ли? Ще ми бъдеш ли верен? Ще бъдем ли винаги така?

— Ще те чакам, ще ти бъда верен — обеща й той. — Но не можем винаги да продължаваме така. Някой ще открие, някой ще проговори. А аз не бих могъл винаги да продължавам да те обичам и да бъда до теб, и въпреки това никога да не мога да ти помогна, когато си уплашена или сама. Трябва да мога да хвана ръката ти пред целия двор и да кажа, че си моя и че аз ти принадлежа, че твоите врагове са мои врагове и че ще ги сразя.

— Но ако се наложи да чакаме, бихме могли да го сторим — настоя тя.

— Защо да се налага да чакаме? Нима не заслужихме щастието си? И двамата бяхме в Тауър, и двамата мислехме, че на следващия ден може да ни пратят на дръвника. Не сме ли заслужили сега малко радост?