Любовникът на девицата

Беше прекрасен летен ден, беше чудесно да яздят през сърцето на Англия, но Ейми не виждаше това. Една чучулига се издигна от царевичната нива от дясната й страна, високо и все по-високо, с криле, трептящи в такт с всяка лееща се нотка на песента й, но Ейми не я чу. Изкачваха се бавно по зелените склонове, а после слизаха към гористите долини и плодородните ниви в ниското, а Ейми все така не виждаше нищо, и не коментираше нищо.

— Боли ли те нещо? — попита Лизи, като зърна бледото лице на Ейми, когато тя повдигна воала на шапката си за езда, за да отпие малко вода, когато спряха край един поток.

— Да — каза кратко Ейми.

— Зле ли си? Можеш ли да яздиш? — попита Лизи, разтревожена.

— Не, то е просто същото както винаги — каза Ейми. — Ще трябва да свикна.

Малката процесия премина бавно и с лъкатушене покрайнините на Къмнър, а после влезе в селцето, като разпръсна кокошките и разлая кучетата. Минаха покрай църквата с изящната, квадратна каменна кула, извисяваща се на малък хълм, заобиколена от тъмни тисови дървета. Без да хвърли поглед към знамето на Елизабет, което се развяваше леко от пръта на върха на кулата, Ейми мина с коня си покрай нея, през калните селски улици, които се виеха между ниските селски къщи със сламени покриви.

Къмнър Плейс беше разположен успоредно на църковния двор, но малката кавалкада заобиколи високата стена от бледи варовикови блокове, за да се приближи към къщата през входната арка. Минаха през алея от тисове, и Ейми потръпна, когато мрачната им сянка падна над осветената от слънцето пътека.

— Почти стигнахме — каза бодро Лизи Одингсел, като си помисли, че Ейми може би е уморена.

— Знам.

Минаха под друга извисяваща се арка, издълбана в дебелите каменни стени и влязоха във вътрешния двор — самото сърце на имението. Като чу конете, госпожа Фостър излезе от голямата зала отдясно да ги поздрави.

— Ето ви и вас! — извика тя. — И тъкмо навреме! Сигурно сте пътували добре.

— Леко беше — каза Лизи, когато Ейми не отвърна, а просто продължи да седи върху коня си. — Но се страхувам, че лейди Дъдли е много уморена.

— Така ли е, ваша светлост? — попита загрижено госпожа Фостър.

Ейми повдигна воала от шапката си.

— О! Наистина изглеждате бледа. Слезте и ще си починете — каза госпожа Фостър.

Един коняр пристъпи напред и Ейми се смъкна несръчно по хълбока на коня. Госпожа Фостър я хвана за ръка и я въведе в просторната зала, където в голямото каменно огнище гореше огън.

— Ще изпиете ли чаша ейл? — попита тя загрижено.

— Благодаря ви — каза Ейми.

Госпожа Фостър я накара да седне в голям дървен стол край огнището и прати един паж да изтича за ейл и чаши. Лизи Одингсел влезе в стаята и седна до Ейми.

— Е, ето ви тук! — отбеляза госпожа Фостър. Тя съзнаваше в какво трудно положение се намира. Едва ли можеше да попита за вести от двора, когато единствената новина бе, че поведението на кралицата с мъжа на тази бледа млада жена ставаше все по-дръзко с всеки изминал ден. Сега цялата страна знаеше, че Робърт Дъдли се държи като бъдещ крал, а Елизабет не забелязваше никой друг, заслепена от тъмнокосия началник на своята конница.

— Времето изглежда много ясно и хубаво — каза госпожа Фостър, по липса на друга тема.

— Всъщност, да. Горещо е — съгласи се Лизи. — Но зърното в нивите изглежда много добре.

— О, не знам нищичко за това — каза бързо госпожа Фостър, изтъквайки положението си на съпруга на заможен арендатор на красива къща. — Нали знаете, нищичко не разбирам от земеделие.

— Реколтата би трябвало да е много добра — отбеляза Ейми. — И предполагам, че всички ще бъдем доволни, че ще има какво да ядем.

— Всъщност, да.

Пристигането на пажа наруши смутеното мълчание.

— Госпожа Оуен също е отседнала при нас — каза им госпожа Фостър. — Тя е майка на нашия наемодател, господин Уилям Оуен. Мисля, че съпругът ви… — тя млъкна смутено насред изречението. — Мисля, че господин Уилям Оуен е добре известен в двора — каза тя неловко. — Може би го познавате, лейди Дъдли?

— Съпругът ми го познава добре — каза Ейми, без да се смути. — И знам, че има високо мнение за него.

— Е, майка му ни оказва честта да ни гостува от доста време — продължи госпожа Фостър, съвземайки се. — Ще се срещнете с нея на вечеря, а господин Фостър също ще се прибере за вечеря. Днес замина да се види с някои наши съседи. И ми каза да се погрижа особено добре за вас двете.

— Колко мило — каза Ейми с неопределен тон. — Мисля, че сега бих искала да си почина.

— Разбира се — госпожа Фостър стана. — Стаята ви е точно над главната част на къщата, с изглед към алеята.

Ейми се поколеба: беше се упътила към най-хубавата спалня в другия край на сградата.

— Позволете да ви покажа — каза госпожа Фостър и излезе първа от голямата зала, като я поведе през двойната арка, през настлания с каменни плочи килер за храни и напитки, към витото каменно стълбище.

— Ето тук, а госпожа Одингсел ще бъде съвсем наблизо — каза тя, като посочи към двете дървени врати.