Любовникът на девицата

— Той казва, че ще чака — каза тя, застанала на прозореца на замъка Уиндзор, за да го зърне за последно, докато редицата ловци се виеше надолу по стръмния хълм към града и мочурищата край реката. — Казва, че за него няма значение, ако не оповестим веднага годежа си. Можем да чакаме, докато настъпи подходящият момент.

— Трябва да оттеглите обета си — каза Сесил.

Тя се обърна към него.

— Спирит, не мога. Не се осмелявам да го изгубя. За мен да го загубя би било по-лошо от смъртта.

— Бихте ли изоставили трона си заради него?

— Не! — възкликна тя пламенно. — Не бих го сторила заради никой мъж. За нищо на света. Никога.

— Тогава трябва да се откажете от него — каза той.

— Не мога да наруша думата, която съм му дала. Не мога да допусна да ме смята за невярна.

— Тогава той ще трябва да ви освободи — каза Сесил. — Той сигурно знае, че никога не е бивало да приема подобен обет. Вече е женен. Така става двуженец.

— Той никога няма да ме освободи — каза тя.

— Не и ако мисли, че има някакъв шанс да ви спечели — съгласи се Сесил. — Но, ако разбере, че положението е безнадеждно? Ако реши, че може да изгуби мястото си в двора? Ако трябва да направи избор между това да не ви види никога вече и да живее опозорен в изгнание; или да се откаже от вас и да бъде в същото положение както преди обещанието?

— Тогава би могъл — съгласи се неохотно Елизабет. — Но аз не мога да го заплаша с това, Спирит. Нямам дори куража да го помоля да ме освободи. Не мога да понеса да му причиня болка. Не знаете ли какво е любов? Не мога да го отблъсна. По-скоро бих си отрязала дясната ръка, отколкото да нараня него.

— Да — каза той, без да се впечатли. — Виждам, че трябва той да го направи, сякаш по свободен собствен избор.

— Той изпитва същото към мен! — възкликна тя. — Никога няма да ме остави.

— Той не би си отрязал дясната ръка заради вас — каза Сесил многозначително.

Тя помълча.

— Имате ли план? Имате ли предвид начин, по който ще мога да бъда свободна?

— Разбира се — каза той простичко. — Ще изгубите трона си, ако се разчуе и думичка за този безумен годеж. Трябва да измисля начин да ви спася, а после трябва да го направим, Елизабет. Каквото и да ни струва.

— Няма да предам любовта си към него — каза тя. — Той не трябва да го чуе от мен. Всичко друго, освен това. Бих предпочела да умра, отколкото той да ме помисли за невярна.

— Знам — каза Сесил, разтревожен. — Знам. По някакъв начин трябва да стане така, че това да бъде негово решение и негов избор.

Ейми и Лизи Одингсел яздеха през обширните, открити земи на Оксфордшър, от Денчуърт към Къмнър. Високите ливади бяха просторни и красиви в този летен ден, със стадата овце, небрежно наглеждани от деца, които подвикваха на пътниците и се приближаваха, сами подскачащи като кози, за да видят минаващите дами.

Ейми не им се усмихваше и не им махаше, нито им хвърляше дребни пари от кесията си. Сякаш не ги виждаше. За първи път в живота си яздеше, без да е заобиколена от ескорт от облечени в ливреи слуги, за пръв път от много години яздеше, без да носят пред нея знамето на Дъдли с мечката и боздугана. Яздеше, отпуснала поводите, оглеждаше се наоколо, но не виждаше нищо. А конят й бе свел унило глава и вървеше сковано, сякаш лекото тяло на Ейми беше тежък товар.

— Поне нивите изглеждат добре поддържани — каза бодро Лизи.

Ейми се огледа с безразличие наоколо.

— О, да — каза тя.

— Би трябвало да има добра реколта?

— Да.

Лизи писа на сър Робърт, за да му съобщи, че съпругата му се мести от Абингдън в Къмнър, и не получи отговор. Управителят му не изпрати пари за уреждането на дълговете им, нито за обичайните подаръци на слугите в Абингдън, и не съобщи на Лизи, че ще й бъде осигурена свита. Накрая ги придружиха хора на брата на Лизи, а зад тях се движеше малка двуколка с вещите им. Когато Ейми излезе на прага, в светлината на яркото утринно слънце, като нахлузваше ръкавиците си за езда, видя малката кавалкада и осъзна, че отсега нататък щеше да пътува като обикновена гражданка. Знамето на Дъдли нямаше да оповестява, че тя е съпруга на велик лорд, ливреята на рода Дъдли нямаше да предупреждава хората да разчистят пътя, да докоснат почтително шапките си, да превият коляно. Ейми бе станала просто госпожица Ейми Робсарт — всъщност, нещо по-нищожно от госпожица Ейми Робсарт, защото дори не беше неомъжена жена, която можеше да се омъжи за някого, жена с бъдеще; сега тя беше най-нисшата женска форма на живот, жена, която се беше омъжила за неподходящия мъж.

Малкият Том се вкопчи в полата й и я замоли да го вдигне.

— Ме-ме! — напомни й за себе си той.

Ейми погледна надолу към него.

— Трябва да се сбогувам с теб — каза тя. — Не мисля, че ще ми позволят да те видя отново.

Той не разбра думите, но почувства тъгата й като сянка.

— Ме-ме!

Тя се наведе бързо и го целуна по топлата, копринена главица, долови сладкия мирис на малко момче, който се излъчваше от него, а после се изправи и излезе бързо при коня си, преди момчето да успее да се разплаче.