Любовникът на девицата

— Никога не съм я напускал. Разменихме си няколко гневни думи при последната ни среща, и тя може би е била разстроена от клюките. В гнева си и в гордостта си, аз се зарекох, че ще я напусна, но тя не ми повярва дори за миг. Тя не отстъпи от позицията си и ми каза в лицето, че сме женени и никога не можем да се разведем. И аз знаех, че е права. В сърцето си знаех, че никога не мога да се разведа с Ейми. Какво е сторила някога, за да ме оскърби? И знаех, че никога няма да отровя клетата жена или да я бутна в кладенеца! Така че какво друго можеше да се случи, освен кралицата и аз да прекараме едно лято, изпълнено с флиртове и целувки… да! Признавам за целуването… — добави той с усмивка. — И още неща. Много приятно, много сладко, но винаги, винаги безцелно. Тя е кралица на Англия, аз съм началник на нейната конница. Аз съм женен, а тя трябва да се омъжи, за да спаси кралството.

Той хвърли поглед през рамо. В очите на сестра му имаше сълзи.

— Робърт, толкова се страхувам, че никога няма да обичаш друга, освен Елизабет. Ще трябва да изживееш остатъка от живота си, обичайки я.

Той й отправи иронична усмивка.

— Вярно е. Обичам я от детинство, а в тези последни месеци се влюбих, по-дълбоко и по-истински, отколкото някога съм смятал за възможно. Мислех се за коравосърдечен, и въпреки това откривам, че тя е всичко за мен. Всъщност, обичам я толкова много, че ще я оставя да си отиде. Ще й помогна да се омъжи за Аран или за ерцхерцога. Само така тя ще бъде в безопасност.

— Ще се откажеш от нея заради собствената й безопасност?

— Каквото и да ми струва.

— Боже мой, Робърт, никога не съм си мислила, че можеш да бъдеш толкова…

— Толкова какъв?

— Толкова безкористен!

Той се засмя.

— Благодаря ти!

— Наистина го мисля. Да помогнеш на жената, която обичаш, да се омъжи за друг, е наистина самоотвержена постъпка. — Тя замълча за миг. — И как ще го понесеш? — запита нежно.

— Ще запазя скъп спомен как съм обичал красива млада кралица в най-първата година на нейното царуване — каза той. — През златното лято, когато тя се възкачи на престола в разцвета на младостта и красотата си, и си мислеше, че може да направи всичко — дори да се омъжи за човек като мен. И ще се прибера у дома при съпругата си и ще напълня детската стая с наследници, и ще кръстя всичките момичета Елизабет.

Тя притисна ръкав към очите си.

— О, мой най-скъпи братко.

Той покри ръката й със своята:

— Ще ми помогнеш ли да направя това, Мери?

— Разбира се — прошепна тя. — Разбира се, ще направя всичко.

— Иди при испанския посланик, Де Куадра, и му кажи, че кралицата се нуждае от помощта му за окончателното уреждане на брака с ерцхерцога.

— Аз ли? Но аз почти не го познавам.

— Няма значение. Той познава нас, от фамилията Дъдли, достатъчно добре. Иди при него, сякаш идваш направо от кралицата, не по моя молба. Кажи му, че тя е сметнала, че не може да се обърне пряко към него, не и след това лято, когато даваше противоречиви сигнали по отношение на плана. Но ако той е склонен да дойде при нея и отново да й направи предложение, тя веднага ще каже „да“.

— Това ли е желанието на самата кралица? — попита Мери.

Той кимна.

— Тя иска да покаже на всички, че не съм бил отхвърлен, че остава моя приятелка, че обича мен, а също и теб. Тя иска фамилията Дъдли да посредничи за тази женитба.

— Голяма чест е да отнеса такова съобщение — каза тя тържествено. — А също и голяма отговорност.

— Кралицата сметна, че е редно това да не излиза извън семейството. — Той се усмихна. — Жертвата е моя, ти си вестителят, и делото е свършено от нас двамата заедно.

— А какво ще стане с теб, когато тя се омъжи?

— Тя няма да ме забрави — каза той. — Обичахме се твърде много и твърде дълго, че да се отвърне от мен. А сега ние и двамата с теб ще бъдем възнаградени от нея и от испанците за вярната служба. Така е редно да се постъпи, Мери, не се съмнявам. Това й осигурява безопасност и ме поставя извън обсега на лъжливите езици… и на по-лоши неща. Не се съмнявам, че има хора, които искат да ме видят мъртъв. Това осигурява безопасност както на нея, така и на мен.

— Ще отида утре — обеща му тя.

— И му кажи, че идваш от нея, по нейно нареждане.

— Ще го направя — каза тя.

Сесил, който бе седнал до огнището си в полунощната тишина на двореца, се надигна от стола си, за да отговори на дискретно почукване на вратата. Мъжът, който влезе в стаята, отметна назад черната си качулка и отиде до огъня да сгрее ръцете си.

— Дали ви се намира чаша вино? — попита той с лек испански акцент. — Тази мъгла по реката ще ми докара пристъп на треска. Ако през септември е толкова влажно, какво ще е посред зима?

Сесил наля виното и покани с жест мъжа да се настани на един стол до огъня. Постави нов пън в пламъците.

— По-добре ли е така?

— Да, благодаря ви.

— Сигурно е интересна тази новина, за да ви накара да излезете в такава студена нощ — отбеляза Сесил, без да се обръща конкретно към някого.

— Само това, че лично кралицата е предложила брак на ерцхерцога.

Реакцията на Сесил беше напълно удовлетворяваща. Той рязко вдигна глава, със зашеметено изражение.