Кръвно обещание

— Леле. — Аз се бях записала на начален курс по два други езика, но никак не ме биваше. Навремето не му бях отдала особено значение, но заради това пътуване, а и заради Дмитрий, наистина ми се искаше да бях учила руски. Предполагам, че още не беше твърде късно, а и откакто бях тук, вече бях научила няколко израза и думи. Но все пак… цялата работа с чуждите езици ми се струваше доста обезкуражителна.

— Трябвало е да научиш доста неща за тази работа — изрекох замислено, докато се питах какво ли е да си част от тайна група, която пресича международни граници и си има работа с всякакви чужди правителства. Изведнъж ми хрумна нещо. — А онова нещо, което използва за стригоя? Разлага тялото ли?

Тя се усмихна. Почти.

— Е, вече ти казах, че алхимиците са започнали като хора, които са се опитвали да измислят различни отвари, нали? Онази течност е продукт на химически изследвания и открития и позволява много бързо да се отърваваме от труповете на стригоите.

— А може ли да се използва, за да се убие стригой? — попитах с искрен интерес. Щеше да е много по-лесно да се разтварят стригоите с някаква течност, отколкото да се унищожават по обичайните начини: обезглавяване, пронизване в сърцето или изгаряне.

— Боя се, че не. Действа само върху трупове.

— Жалко. — Чудех се дали разполага с други подобни отвари, но реших, че не бива да злоупотребявам с въпросите към Сидни. — Какво ще правим, когато пристигнем в Омск?

— Омск — поправи ме тя. — Ще вземем кола и с нея ще изминем останалия път.

— Била ли си там? В този град?

Тя кимна.

— Веднъж.

— Какво представлява? — попитах, изненадана от тъжната нотка в гласа си. Освен желанието да намеря Дмитрий, една част в мен искаше да се вкопчи във всяко нещо, свързано с него. Исках да науча всичко за него, което не ми бе известно досега. Ако от училището ми бяха дали вещите му, щях да спя с тях всяка нощ. Но много бързо бяха разчистили стаята му. Сега можех да събера само отделни частици от него, сякаш трупането на откъслечна информация по някакъв начин можеше да го задържи близо до мен.

— Прилича на всеки друг град, обитаван от дампири.

— Никога досега не съм била в такъв.

Сервитьорът донесе омлета на Сидни. Ръката й с вилицата застина във въздуха.

— Така ли? Мислех си, че ти… ами, не зная.

Поклатих глава.

— През целия си живот съм живяла в Академията. Или почти. — Двегодишното ми пребиваване сред хората не беше важно.

Сидни дъвчеше замислено. Бях готова да се обзаложа, че няма да изяде целия си омлет. Съдейки по първата вечер на запознанството ни, а и докато вчера чакахме влака, можех да заключа, че тя почти нищо не ядеше. Все едно живееше от въздуха. Може би беше още нещо характерно за алхимиците. Или по-скоро за Сидни.

— Половината от жителите на града са хора, другата половина — дампири, но дампирите живеят сред тях. Те имат цяло свое тайно общество, за което хората изобщо не подозират.

Винаги съм подозирала, че дампирите си имат своя собствена култура, но нямах представа как се вписва в града.

— И? — попитах. — Какво представлява техният свят?

Тя остави вилицата си.

— Да кажем, че не е зле да си готова за всичко.

Глава 5

Останалата част от пътуването мина спокойно. Сидни така и не се почувства удобно с мен, но понякога, когато се опитвах да разбера нещо по руската телевизия, тя ми отделяше време, за да ми обясни. Имаше някои различия, свързани с културата, между тези шоута и онези, с които бях отраснала, така че в това имахме нещо общо. Понякога тя се усмихваше на нещо, което и двете намирахме за забавно, и за миг ми се струваше, че навярно бихме могли да бъдем приятелки. Знаех, че никога нямаше да намеря заместничка на Лиса, но мисля, че част от мен все още копнееше да запълни празнотата, отворила се в душата ми, когато си тръгнах.

Сидни дремеше почти през целия ден и започнах да си мисля, че просто страда от безсъние и спи на пресекулки. Отношението й към храната продължаваше да е същото — едва я докосваше. Винаги ми даваше останалото и аз започнах да проявявам малко повече интерес към руската кухня. Когато за пръв път пристигнах тук, трябваше да експериментирам и сега бе хубаво да следвам съветите на някой, който знаеше доста повече за тази страна от мен.

На третия ден от пътуването ни пристигнахме в Омск. Омск беше по-голям и по-хубав град, отколкото очаквах да видя в Сибир. Дмитрий винаги се шегуваше с мен, че представите ми за Сибир като за Антарктида са погрешни, и сега установих, че е бил прав — поне що се отнася до южната част от областта.

Времето не беше по-различно, отколкото в Монтана по това време на годината, когато слънцето стопляше все още хладния пролетен въздух.