Кръвно обещание

Когато пристигнахме, Сидни ми каза, че ще осигури превоз чрез един морой, който познавала. Неколцина живееха в града, смесвайки се с многобройното му население. Но с напредването на деня се натъкнахме на проблем. Никой морой не желаеше да ни закара до града на дампирите. Очевидно пътищата бяха твърде опасни. Стригоите често ги обикаляха през нощта, надявайки се да уловят някой морой или дампир. Колкото повече ми обясняваше Сидни, толкова повече се притеснявах за своя план. Очевидно в самия град на Дмитрий нямало много стригои. Според Сидни те се криели из околностите, но не живеели там постоянно. В такъв случай шансовете ми да намеря Дмитрий рязко намаляваха. Нещата дори се влошиха, когато спътничката ми продължи да ми изяснява ситуацията.

— Много стригои пътуват из страната, за да търсят жертви, като само минават през града. Пътят е доста отдалечен и не особено оживен, затова някои стригои се задържат за кратко, надявайки се на лесна плячка. След това се придвижват другаде.

— В Америка стригоите често живеят в големите градове — отбелязах разтревожено.

— Тук също. Така е по-лесно да хващат незабелязано жертвите си.

Да, това определено объркваше плановете ми. Ако Дмитрий не живееше постоянно в този град, щях да имам доста сериозни проблеми. Знаех, че стригоите обичат големите градове, но някак си се бях убедила, че Дмитрий ще се върне в града, където бе отраснал.

Но ако Дмитрий не беше там… внезапно осъзнах необятността на Сибир. Бях научила, че Омск дори не е най-големият град в региона и все пак щеше да бъде трудно да се намери дори един стригой. А да го търся в градове, които може да са по-големи? Нещата можеха много, много да се усложнят, ако предположението ми за местоположението на Дмитрий се окажеше грешно.

Откакто тръгнах да го търся, от време на време имах мигове на слабост, когато почти се надявах, че никога няма да го открия. Все още ми бе мъчително да си го представям като стригой. Освен това постоянно ме връхлитаха образи… образи за онзи Дмитрий, който беше, както и спомени за времето, което бяхме прекарали заедно.

Мисля, че най-ценният ми спомен беше малко преди да бъде превърнат в стригой. Това бе един от онези моменти, когато бях всмукала в себе си голяма част от мрака в Лиса, причинен от духа. Бях напълно изгубила контрол, неспособна да се овладея. Боях се, че ще се превърна в чудовище, че ще се самоубия, както бяха сторили преди мен други пазители.

Дмитрий ми помогна да дойда на себе си, давайки ми от силата си. Тогава осъзнах колко силна е връзката ни, колко идеално се разбираме един друг. В миналото се отнасях скептично към идеята за сродните души, но в онзи миг разбрах, че е истина. А с тази емоционална връзка дойде и физическата. Дмитрий и аз най-после отстъпихме пред взаимното си привличане. Бяхме се заклели никога да не го правим, но… е, просто чувствата ни бяха твърде силни. Вече бе невъзможно да стоим далеч един от друг. Любихме се и това беше първият ми път. Понякога си мисля, че ще остане единственият.

Случилото се беше невероятно и за мен бе невъзможно да отделя физическата наслада от емоционалното преживяване. След това двамата останахме известно време да лежим един до друг в малката хижа и това също бе прекрасно. Това бе един от редките моменти, когато чувствах, че той е изцяло мой.

— Спомняш ли си магията за прелъстяване на Виктор? — попитах, като се сгуших по-близо до него.

Дмитрий ме погледна, сякаш съм откачила.

— Разбира се.

Виктор Дашков беше морой от кралски произход, който бе приятел на Лиса и семейството й. Но ние не подозирахме, че от години бе изучавал тайно духа и бе открил, че Лиса го владее дълго преди тя самата да разбере. Беше я измъчвал с най-различни психо игрички, които я накараха да повярва, че полудява. Интригите му достигнаха своята кулминация, когато я отвлече и подложи на мъчения, докато тя не излекува болестта, която го убиваше.

Понастоящем Виктор излежаваше доживотна присъда заради това, което бе причинил на Лиса, както и заради заговор срещу правителството на мороите. Бе един от малцината, които знаеха за връзката ми с Дмитрий, което изключително много ме тревожеше. Той дори бе усилил взаимното ни привличане чрез магия за прелъстяване — една огърлица, омагьосана с елемента земя и внушение. Това бе опасна магия, която бе накарала мен и Дмитрий да се отдадем на най-първичните си инстинкти. В последния момент бяхме дошли на себе си и до онази нощ в хижата успявахме да сдържаме чувствата си, когато физическото и емоционалното ни привличане достигна върха си.

— Не съм мислила, че може да стане по-хубаво — казах на Дмитрий, след като се любихме. Изпитвах известно неудобство да говоря за това. — Мислех си за това през цялото време… за това, което тогава се случи помежду ни.

Той се извърна към мен и придърпа завивките. В хижата беше студено, но в леглото, с одеялата, ни беше топло. Предполагам, че трябваше да се облечем, но това бе последното, което ми се искаше да направя. Да усещам голите ни тела, притиснати едно до друго, бе най-хубавото нещо на света.

— Аз също.