Кръвно обещание

Когато влакът потегли от гарата, вече се бе стъмнило. Поради някаква причина транссибирските влакове винаги тръгваха от Москва през нощта. Още не беше толкова късно, но Сидни искаше да спи, а аз нямах желание да я дразня допълнително. Затова изгасихме всички светлини, с изключение на малката лампа за четене над главата ми. На гарата си бях купила списание и въпреки че не разбирах езика, снимките на гримове и дрехи бяха отвъд всякакви културни бариери. Прелиствах колкото бе възможно по-тихо страниците, като се възхищавах на летните потници и рокли и се питах кога — или изобщо някога — ще започна отново да се интересувам от подобни неща. Когато си легнах, не бях уморена, но сънят скоро ме обори. Сънувах как се нося по вълните с водни ски, когато морето и слънцето наоколо внезапно изчезнаха и аз се озовах в стая, чиито стени бяха опасани с лавици, пълни с книги. Върху масите, подредени в редици, бяха поставени супермодерни компютри. Мястото излъчваше атмосфера на спокойствие и вглъбеност. Беше библиотеката в академията „Св. Владимир“.

— О, стига. Не и днес — изпъшках аз.

— Защо не днес? Защо не всеки ден?

Извърнах се и се озовах срещу красивото лице на Ейдриън Ивашков. Ейдриън беше морой, праплеменник на кралицата и някой, който оставих в стария си живот, когато поех на тази самоубийствена мисия. Той имаше красиви изумрудено зелени очи, които караха повечето момичета да припадат в захлас, особено след като бяха комбинирани със стилно разрошена кестенява коса. Освен това беше нещо като влюбен в мен, а това бе причината да му поискам пари за това пътуване. Използвах неустомия си чар и слабостта му, за да го убедя.

— Истина е — признах си. — Предполагам, че би трябвало да съм доволна, задето се появяваш само веднъж седмично.

Той се ухили и седна наобратно в един от тапицираните дървени столове. Беше висок, като повечето морой, със стройно и мускулесто тяло. Мороите никога не са с едри и набити фигури.

— Отсъствието още повече засилва чувствата, Роуз, но не ми се иска да ме имаш за даденост.

— Колкото до това, не се тревожи.

— Предполагам, че няма да ми кажеш къде си?

— Не.

С изключение на Лиса, Ейдриън бе другият жив морой, който владееше магията на духа, а сред талантите му бе способността да се появява в сънищата ми — често неканен — и да говори с мен. Слава Богу, че силите му не му позволяваха да разбере къде се намирам.

— Направо ме убиваш, Роуз — рече той с мелодраматичен тон. — Всеки ден без теб е мъчение. Празен. Самотен. Вехна по теб и се чудя дали още си жива.

Говореше със свойствения си преувеличен, глупав маниер. Ейдриън рядко взимаше нещата на сериозно и у него винаги се усещаше нещо лекомислено и пренебрежително. Духът правеше нестабилни тези, които го владеят, и колкото и да се бореше с този страничен ефект, той не бе останал незасегнат. Но под цялата тази пресилена мелодрама усетих зрънце истина. Независимо колко празноглав изглеждаше, Ейдриън наистина се тревожеше за мен.

Скръстих ръце.

— Е, явно е, че все още съм жива. Така че предполагам, можеш да ме оставиш да поспя.

— Колко пъти съм ти го казвал? Ти спиш.

— Да, но разговорът с теб ме уморява.

Той се засмя.

— О, толкова много ми липсваш. — Усмивката му помръкна. — На нея също й липсваш.

Сковах се. Нея. Дори нямаше нужда да произнася името й. Нямаше съмнение за кого говори.

Лиса.

Самото име ми причини болка, особено след като я видях миналата нощ. Да избера между Лиса и Дмитрий бе най-трудното решение в живота ми, а с времето не ставаше по-лесно. Може и да бях избрала него, но да съм далеч от нея бе все едно да ми отрежат ръката, особено след като чрез връзката ни ние никога нямаше да бъдем напълно разделени.

Ейдриън ме изгледа подозрително, сякаш прочел мислите ми.

— Виждала ли си я?

— Не — излъгах. Нямаше да призная, че я бях видяла миналата нощ. Нека да си мисли, че вече не се интересувам. — Онова вече е минало и сегашният ми живот няма нищо общо.

— Добре. Животът ти е изпълнен само с опасни и тайни мисии.

— Ти не би разбрал нищо, което не е свързано с пиенето, пушенето или свалянето на жени.

Той поклати глава.

— Ти си единствената, която искам, Роуз.

За нещастие му вярвах. Щеше да бъде по-лесно и за двама ни, ако си бе намерил някоя друга.

— Е, може и да е така, но ще се наложи да почакаш.

— Още колко?

Задаваше ми този въпрос през цялото време, всеки път, а аз все му повтарях, че ще е дълго и само си губи времето. Ала тази вечер се замислих за вероятната следа на Сидни и се поколебах.

— Не зная.

Лицето му се озари от надежда.

— Това е най-оптимистичното нещо, което съм чувал досега от теб.

— Не се въодушевявай прекалено. „Не зная“ може да е един ден или една година. Или никога.

Дяволитата му усмивка се завърна и дори аз трябваше да призная, че е много сладък.

— Надявам се, че този ден ще настъпи.

Мисълта за Сидни ме подсети за нещо.

— Хей, чувал си за алхимиците?

— Разбира се.

Типично.

— Разбира се, че си чувал.

— Защо? Да не би да си срещнала някой от тях?

— Нещо такова.

— Какво си направила?

— Защо смяташ, че съм направила нещо?

Ейдриън се засмя.