Кръвно обещание

— Алхимиците се появяват само когато има неприятности, а ти винаги се забъркваш в такива. Бъди внимателна. Те са религиозни фанатици.

— Доста силно казано. — Сидни не ми приличаше на фанатичка.

— Само не им позволявай да те спечелят за каузата си. — Намигна ми. — Харесвам грешницата в теб.

Понечих да му кажа, че навярно Сидни и без това смята, че съм изгубена кауза и не подлежа на спасение, но той сложи край на съня и отново заспах. Но вместо да се върна в съня си, аз се събудих. Влакът потракваше успокоително, докато пътувахме през руската земя. Лампата за четене все още бе включена и светлината й ми се стори твърде ярка за сънените ми очи. Протегнах се, за да я изгася и забелязах, че леглото на Сидни е празно. Вероятно е в банята, помислих си. Все пак се притесних. Тя и групата й алхимици си оставаха мистерия за мен и изведнъж ми хрумна, че може да има някакъв зловещ план. Дали не е отишла да се срещне с някой от тайните си началници? Реших да я намеря.

Естествено нямах представа къде би могла да се намира в този голям влак, но логиката никога досега не е била пречка за мен. Нямаше причина и сега да ме спре. За мое облекчение, след като нахлузих обувките си и излязох в коридора, установих, че не е нужно да я търся много надалеч. По дължината на коридора имаше прозорци със същите пищни завеси, както в купето. Сидни стоеше пред един от тях с гръб към мен, наметнала одеяло на раменете си и вперила поглед навън. Косата й бе разрошена от съня и не изглеждаше толкова блестяща на мъждивата светлина.

— Хей — подех нерешително. — Добре ли си?

Тя се извърна леко към мен. Едната й ръка придържаше одеялото, а другата си играеше с кръста на шията й. Спомних си коментарите на Ейдриън за религията.

— Не мога да спя — отвърна тя рязко.

— Заради… заради мен ли?

В отговор тя отново се извърна към прозореца.

— Виж — започнах, чувствайки се безпомощна. — Ако има нещо, което мога да направя… искам да кажа освен да прекратя това пътуване…

— Ще се справя — прекъсна ме тя. — Просто всичко това е наистина странно за мен. През цялото време ми се налага да се оправям със себеподобните ти, но май не мога да се справя с теб, нали?

— Можеш да се настаниш в отделно купе, ако това ще ти помогне. Можем — да намерим стюарда, аз имам пари, за да доплатим.

Тя поклати глава.

— Става дума само за два дни.

Не знаех какво друго да кажа. Присъствието на Сидни създаваше голямо неудобство в моя план, но не исках тя да страда. Докато наблюдавах как си играе с кръста, се опитвах да измисля нещо успокоително. Евентуален разговор относно възгледите ни за Бог може би щеше да ни сближи, но някак си не ми се вярваше, че ако й споделя за ежедневните си спорове с Бога и съмненията си в последно време относно Неговото съществуване, наистина ще ми помогне да се отърся от репутацията си на дяволско-изчадие-на-мрака.

— Добре — казах накрая. — Кажи ми, ако промениш решението си.

Върнах се в леглото и заспах изненадващо бързо, въпреки тревогите, че Сидни може да остане през цялата нощ в коридора. Все пак, когато се събудих на сутринта, тя се бе свила в леглото си, потънала в дълбок сън. Очевидно умората бе надвила дори страха й от мен. Станах тихо и съблякох тениската и шортите, с които си бях легнала. Умирах от глад, а и реших, че Сидни навярно ще спи по-дълго, ако не съм наоколо.

Ресторантът се намираше в съседния вагон и сякаш беше излязъл от някой стар филм. Елегантните тъмночервени покривки върху масите, месинговата украса и тъмно дърво, сребърните прибори и чаши от цветно стъкло придаваха на мястото старомодна атмосфера. Приличаше повече на ресторант, който бих могла да открия по улиците на Санкт Петербург, отколкото на вагон-ресторант. Поръчах нещо, което смътно напомняше на пържена филийка, но имаше сирене отгоре. Сервираха ми го с наденица, която явно навсякъде беше еднаква.

Тъкмо привършвах, когато се появи Сидни. Когато я видях за пръв път, реших, че елегантните й панталони и блуза са заради „Найтингейл“. Но скоро открих, че това е обичайният й стил на обличане. Според мен беше една от онези, които нямат в гардероба си тениски и джинси. Миналата нощ в коридора имаше неугледен вид, но сега бе облечена в спретнати черни панталони и тъмнозелен пуловер. Аз носех джинси и ватирана блуза с дълги ръкави и се почувствах направо развлечена до нея. Косата й бе старателно сресана и пригладена, но при все това изглеждаше леко разрошена. Подозирах, че винаги има такъв вид, колкото и да се стараеше. Аз бях вързала моята на стегната конска опашка. Тя седна срещу мен и когато сервитьорът приближи, си поръча омлет на чист руски.

— Откъде го знаеш? — попитах я.

— Кое, руския ли? — Тя сви рамене. — Трябваше да го науча още като малка. Както и още няколко други езика.