Кръвно обещание

Лицето му сияеше при спомена за градовете, които бе видял, а радостта преобразяваше красивите му черти в божествени. Мисля, че един ден нямаше да му стигне да изброи руските забележителности. Сърцето ми изгаряше в гърдите само докато го гледах. И тогава, както винаги, когато се боях, че може да стана лигава или сантиментална, пусках някоя шега, за да отвлека вниманието му и да прикрия чувствата си. Това го изтръгваше от спомените, връщаше го към действителността и нашата работа.

Сега, докато се разхождах из улиците със Сидни, ми се искаше да можех да си взема обратно всички онези тъпи шеги и да бях слушала много повече как Дмитрий разказва за родината си. Бих дала всичко на света, за да може в този миг Дмитрий да е тук, с мен, но такъв, какъвто го познавах и обичах. Бил е прав за сградите. Наистина повечето от тях бяха копие на това, което можеш да видиш и в Щатите или навсякъде другаде по света. Но някои бяха изключителни — боядисани в ярки цветове, украсени със странни, но красиви, подобни на луковици куполи. Понякога наистина изглеждаха като нещо неземно. И през цялото време не спирах да си мисля, че Дмитрий трябваше сега да е с мен, да крачи до мен и да ми обяснява всичко наоколо. Щяхме да сме на романтично пътешествие. Двамата щяхме да похапнем вечерта в някой екзотичен ресторант, а след това да танцуваме до зори. Щях да нося една от онези дизайнерски рокли, които бях оставила в хотела в Санкт Петербург. Така трябваше да бъде. А не да крача редом с намръщено момиче от човешката раса.

— Нереално е, нали? Като излязло от някаква приказка.

Гласът на Сидни ме сепна и аз осъзнах, че сме спрели пред нашата железопътна гара. В Москва имаше доста. От думите й, сякаш ехо от въображаемия ми разговор с Дмитрий, по гръбнака ми пробягаха ледени тръпки. Най-вече, защото беше права. Гарата нямаше от онези подобни на луковица куполи, но при все това приличаше на нещо, излязло от страниците на книга с приказки. Беше нещо средно между замъка на Пепеляшка и къщата на злата вещица, направена от шоколад и петмез. Имаше голям покрив, извит като дъга и кули в двата края. Белите стени бяха изпъстрени с кафяви тухли и зелена мозайка, сякаш нашарени с ивици. В Щатите някой навярно би го сметнал за крещящо и твърде натруфено, но на мен ми изглеждаше красиво.

Сълзи запариха в очите ми, докато се питах какво ли би казал Дмитрий за тази сграда. Вероятно щеше да я хареса, както би харесал всичко тук. Осъзнала, че Сидни очаква отговора ми, аз преглътнах сълзите си и отново влязох в ролята на лекомислена тийнейджърка.

— Може би като от приказка за железопътна гара.

Тя повдигна вежди, изненадана от безразличието ми, но не каза нищо. А и какво би могла да каже? Може би ако продължа със сарказма, накрая ще се ядоса достатъчно, за да ме зареже. Но нещо ме караше да се съмнявам, че ще имам този късмет. Бях напълно сигурна, че страхът й от началниците й бе по-голям от чувствата, които изпитваше към мен.

Имахме билет за първа класа, но купето се оказа доста по-малко от това, което очаквах. От двете страни имаше седалки, които се разгъваха и ставаха на легла, един прозорец, а високо върху стената бе монтиран телевизор. Предполагаше се, че би помогнал, за да мине времето по-неусетно, но аз често имах затруднения с руската телевизия — не само заради езика, но и защото програмите, които излъчваха, ми се струваха доста странни. Все пак двете със Сидни разполагахме с достатъчно място, независимо че купето бе по-тясно, отколкото и двете бихме желали. Цветовете ми напомняха за същия чудат стил, който вече бях виждала в руските градове. Дори стените извън купето ни бяха в светли тонове, а по средата подът в коридора бе покрит с тесен плюшен килим на червени и жълти шарки. Седалките вътре в купето бяха отрупани с възглавнички от тъмнооранжево кадифе, на прозорците висяха завеси в същите отсенки на златисто и прасковено, изработени от плътна материя, украсена с копринена бродерия. Всичко това, в комплект с натруфената масичка в средата на купето, създаваше впечатлението все едно пътуваш в минидворец.