Кръвно обещание

— Наистина ли? — попитах учудено. — Струва ми се… необичайно. — Разбира се, едва ли точно аз трябваше да оспорвам коя роля се пада на мъжете и коя на жените. Като се има предвид, че живота ми бе посветен на битките и убиването, едва ли можеше да се каже, че и моята професия е типично женска.

— Тя е много добра и ме научи на много неща. Не бих имала нищо против да върша тази работа, за да се издържам. Не бих отказала и да отида в колеж. — Долових горчива нотка в гласа й. — Предполагам, че има много други неща, с които бих искала да се занимавам.

— А защо да не можеш?

— Аз трябваше да съм следващият алхимик в семейството. Сестра ми… ами, тя е по-голяма и обикновено по-голямото дете наследява професията. Но тя е… един вид… безполезна.

— Доста грубичко.

— Да, може би. Но тя не би се справила с нещо подобно. Когато опре до това да подреди колекцията си от червила, е неудържима. Но да управлява мрежите и хората, като нас? Не, никога няма да бъде способна да го направи. Татко казва, че аз съм единствената способна да се справи.

— Това си е комплимент.

— Предполагам.

В този момент Сидни изглеждаше толкова тъжна, че съжалих, задето подхванах темата.

— Ако можеш да отидеш в колеж, какво би учила?

— Гръцка и Римска архитектура.

Добре че не бях зад волана, защото сигурно щях да изхвърча от пътя.

— Сериозно?

— Знаеш ли нещо по въпроса?

— Ъм, не.

— Изумително е. — Тъжното изражение бе заменено от ново, възхитено — тя изглеждаше почти толкова влюбена, както и по-рано с колата. Чак сега осъзнах защо хареса гарата. — Изобретателността, която се изисква да сътвориш нещо такова… е просто нереална. Ако Алхимиците не ме върнат обратно в Щатите след като приключим тук, се надявам да ме разпределят в Гърция или Италия.

— Ще е супер.

— Да. — Усмивката й се изпари. — Но няма гаранция, че ще получиш това, което искаш от пътуването ни.

Тя замълча и аз реших, че щом успях да я склоня дори на този кратък разговор, си беше малка победа..

Оставих я да си мисли за своите класически коли и архитектура, докато моите собствени мисли се скитаха из многото ми задачи. Стригои. Дълг. Дмитрий. Дмитрий винаги… Всъщност, Дмитрий и Лиса. Никога не знаех кой от двамата ще ми причини повече болка. Днес, когато се унесох, докато колата се поклащаше леко, се отправих към Лиса, благодарение на скорошното посещение на Ейдриън в сънищата ми.

Тук, в Русия, се свечеряваше — това означаваше, че в Монтана е ранно утро. Разбира се, тъй като училището бе преминало на нощна програма, и за тях бе технически нощ, независимо че слънцето грееше. Бе почти време да загасят светлините и скоро всеки трябваше да бъде в собственото си легло. Лиса бе с Ейдриън в неговата стая в квартирата за гости. Ейдриън, също като Ейвъри, бе завършил, но като единственият, за който беше известно, че използва Духа, можеше да остане в училището за неопределено време и да работи с Лиса. Те бяха прекарали дълга, изтощителна нощ, работейки над процеса по влизане в чуждите сънища и сега стояха един срещу друг на пода. Лиса въздъхна и се сгромоляса на пода по гръб, протягайки ръце над главата си.

— Напълно безполезно е, — изръмжа тя. — Никога няма да го науча.

— Никога не съм предполагал, че ще се откажеш, братовчедке. — Гласът на Ейдриън звучеше насмешливо, както винаги, но усещах, че и той е изтощен. Те не бяха истински братовчеди; просто обръщение, което благородниците използваха помежду си от време на време.

— Не разбирам как го правиш.

— Не зная как да ти го обясня. Само си мисля за това… и то се случва. — Той вдигна рамене и извади цигарите, които винаги носеше със себе си. — Имаш ли нещо против да запаля?

— Да, — каза тя. За моя изненада той ги остави. Какво по дяволите? Мен никога не ме попита дали имам против да запали — а аз не обичах да пуши около мен. Всъщност, през половината от времето можех да се закълна, че го прави, за да ме дразни, в което нямаше логика. Ейдриън бе надраснал възрастта, в която момчетата се опитват да привлекат вниманието на момичетата, като ги дразнят.

Той се опита да обясни процеса.

— Просто мисля за тези, които искам и един вид… не знам. Разпростирам съзнанието си към тях.

Лиса седна и кръстоса краката си.

— Звучи подобно на описанието на Роуз, когато ми обясняваше как успява да ме разчете.

— Може би е на същия принцип. Виж, отне ти доста, докато научиш как да използваш аурите. Не е по-различно. И ти не си единствената със затруднения да научи нещо. Аз едва сега успях да усъвършенствам лекуването на драскотини, а ти може да върнеш мъртвец от гроба, което — може да ме помислиш за луд — за мен си е тежката артилерия. — Той спря за момент. — Разбира се, някои биха поспорили и биха казали, че наистина съм луд.