Крайбрежие

Тоанет носеше топли напитки на работниците на Поент. Шарлот правеше сандвичи. Капюсин навлече комбинезон и плетена шапка и се присъедини към групата за бъркане на цимент, като засрами някои от мъжете. Мерседес прекарваше часове наред на дюната, като уж служеше за вестоносец, а всъщност като че ли проявяваше по-голям интерес към работещите мъже. Аз управлявах крика. Омер подреждаше гуми, докато Гислен Геноле ги наместваше в гнезда от щайги. По време на отлив голяма група от деца, жени и стари хора копаеха дълбоки дупки за бетонните котви, а ние използвахме трактора с ремаркето, за да пренесем котвите до Ла Жьоте, като отбелязвахме местата с шамандури. Лодката на Бастоне „Сесилия“ излизаше в морето при прилив, за да следи движението на модулите. А през цялото това време Флин обикаляше между нас с листа хартия в ръце, като измерваше разстояния, пресмяташе ъгли и скорост на вятъра, мръщеше се на теченията, които минаваха напречно и завиваха към Ла Гулю. Светицата ни надзираваше от своята ниша на Поент Гризнос, а камъкът под нея белееше от петна восък. Земята отдолу бе осеяна с дарове — сол, цветя, чаши вино. Аристид и Матиас се дебнеха един друг в състояние на временно примирие, като всеки се стараеше да задмине другия в стремежа си да бъде полезен. Със своя дървен крак старият Бастоне не можеше да върши никаква тежка работа и затова пришпорваше нещастния си внук — превъзхождан числено от двамата Геноле — да се труди все повече и повече.

С напредването на работата забелязах, че състоянието на баща ми се подобрява с всеки изминал ден. Той вече не прекарваше толкова време в Ла Буш, вместо това наблюдаваше останалите, като рядко помагаше активно в работата. Често го виждах — масивен силует на върха на дюната, безжизнено неподвижен. У дома се усмихваше по-често, а няколко пъти се случваше дори да ми отговаря едносрично. Долавях промяна дори в природата на мълчанието му, погледът му вече не беше така празен. Понякога вечер стоеше до късно, слушаше радио или ме гледаше как драскам бегли рисунки в скицника си. Веднъж или два пъти ми се стори, че забелязвам известен безпорядък сред рисунките си, сякаш някой ги беше разглеждал. След това започнах да оставям скицника на лесно място, за да го прелиства когато пожелае, макар че той никога не го правеше в мое присъствие. Това е начало, казвах си аз. Дори у Дебелия Жан нещо вече като че ли се готвеше да изплува на повърхността.

И, разбира се, Флин. Случи се, преди да го осъзная, скришом, малко по малко — постепенна ерозия на защитните ми сили, която ме завари стъписана и неподготвена. Започнах да се улавям, че го наблюдавам, без да знам защо, че изучавам израженията на лицето му, сякаш се готвя да му правя портрет, че го търся в тълпата. Почти не бяхме говорили от онази сутрин след чудото, но нещо като че ли се бе променило между нас. Поне аз мислех така. За това имаше ред причини. Сега забелязвах неща, които ми убягваха по-рано. Бяхме обединени от общата задача. Потяхме се един до друг, докато подреждахме гуми, прогизвахме до кости от надигащия се прилив, докато се мъчехме да наместим модулите. Пиехме заедно при Анжело. И имахме обща тайна. Тя ни свързваше. Правеше ни заговорници, почти приятели.

Когато се наложеше, Флин беше добър слушател, а също неизчерпаем извор на забавни анекдоти и небивали истории, легенди от Англия, Индия и Мароко. Много от тях бяха измислени, но той беше пътувал, познаваше различни места и хора, ястия и обичаи, реки и птици. Чрез него аз също пътувах по света. Но винаги чувствах, че има някакво скришно място, до което нямам достъп. Не знаех защо това ме смущава. Ако Флин ме попиташе какво точно искам от него, вероятно бих се затруднила да му отговоря.

Домът, който си бе направил в стария бункер, беше удобен, но импровизиран. Голямо вътрешно помещение, почистено и варосано, с прозорец към морето, столове, маса, легло, всичко измайсторено от крайбрежни отломки. Общото впечатление беше странно, но някак приятно като самия стопанин — по маджуна на прозорците бяха налепени мидени черупки, столовете бяха направени от автомобилни гуми, покрити с корабно платно. От тавана висеше хамак, приспособен от някогашна рибарска мрежа. Отвън боботеше генератор.

— Не мога да повярвам, че си направил къща от това място — отбелязах аз, когато го видях. — Преди беше куб от бетон, пълен с пясък.

— Е, не можех да остана завинаги у Капюсин — каза той. — Хората започнаха да говорят — Флин замислено подреждаше с крак мидени черупки на бетонния под. — Бива ме за изгнаник, нали? С всички домашни удобства.

Стори ми се, че в думите му долових тъжна нотка.

— Изгнаник? За такъв ли се смяташ?

Флин се разсмя.

— Забрави.

Не забравих, но знаех, че не мога да го накарам да говори, ако не иска. Мълчанието му обаче не попречи на въображението ми да заработи. Дали не бе дошъл на Льо Дьовен, за да избяга от проблеми със закона? Възможно беше: хора като Флин винаги плават твърде близо до вятъра, а и аз често се питах как изобщо се е озовал на Льо Дьовен, малък остров, неотбелязан дори на картата.