Крайбрежие

— Флин — престраших се аз накрая.

— Да?

— Къде си роден?

— На място като Ле Салан — отговори той безгрижно. — Малко селце по крайбрежието на Кери. Място с плаж и нищо повече.

Значи все пак не беше англичанин. Зачудих се какви други погрешни заключения съм си направила за него.

— Никога ли няма да се върнеш там? — беше ми трудно да проумея как може да не го е грижа къде е родното му място, виждах в него съмишленик, който трябваше да споделя и влечението ми към дома.

— Да се върна? Господи, не! За какво да се връщам?

Аз го погледнах.

— За какво дойде тук?

— Да търся пиратско съкровище — отвърна Флин със загадъчен глас. — Милиони франкове, цяло състояние в дублони. Щом го откопая, ще се махна — фют! — начаса. И после — здравей, Лас Вегас! — той се усмихна широко. И въпреки това пак ми се стори, че долових онази нотка на тъга, почти съжаление, в гласа му.

Отново се огледах из стаята и за пръв път осъзнах, че въпреки приветливия й вид там не се вижда нито една лична вещ, нито една снимка, книга, писмо. Той можеше да си тръгне още утре, казах си аз, без да остави и намек за това кой е бил и накъде е тръгнал.

27

Следващите две седмици донесоха по-силни приливи и по-буйни ветрове. Три дни работа отиде напразно заради лошото време. Луната узря от сърп до резен. Пълнолунието на равноденствие води след себе си бурите. Знаехме го и мълчаливо бързахме да изпреварим луната.

След посещението ми в Лез Имортел Брисман бе станал необичайно мълчалив. Въпреки това долавях любопитството му, предпазливостта му. Седмица след разговора ни той ми изпрати малка бележка с цветя и покана за престой в хотела без ограничения във времето, ако положението в Ле Салан стане прекалено нетърпимо. По всичко личеше, че не знае нищо за работата ни и мисли, че аз прекарвам времето си в ремонтиране на къщата, за да я направя по-обитаема за Дебелия Жан. Хвалеше ме за предаността ми, като същевременно изказваше голямата си болка и съжаление за недоверието ми към него. Накрая се надяваше, че нося подаръка му и изразяваше желание колкото може по-скоро да ме види облечена с него. Всъщност червената рокля стоеше неразгъната в дъното на гардероба ми. Не бях се осмелила дори да я пробвам. Освен това сега, когато работата по преградата вървеше към края си, имаше още много неща за вършене.

Флин се беше отдал изцяло на проекта. Колкото и усърдно да работехме, той винаги беше в центъра на събитията, преместваше тежести, провеждаше изпитания, изучаваше диаграми, хокаше недисциплинирани работници. Никога не падаше духом, дори седмица по-рано, когато приливите започнаха да се усилват, Флин не загуби самообладание. Можеше спокойно да мине за саланец, който се бори с морето за своето късче земя.

— Впрочем, защо го правиш? — попитах го една вечер, когато отново остана до късно в хангара да подсилва съединителните звена на завършените модули. — Преди казваше, че е безсмислено.

Бяхме сами в хангара. Примигващата светлина на единствената неонова лампа беше недостатъчна за целта. Миризмата на масло и гума беше непоносима.

Флин ме погледна с присвити очи над модула, който проверяваше.

— Това оплакване ли е?

— Разбира се, че не. Просто се чудех какво те е накарало да промениш мнението си.

Флин сви рамене и отметна косата от очите си. Неоновата светлина го обля, като оцвети косата му в неестествено червено и направи лицето му дори по-бледо от обикновено.

— Ти ми даде идея, това е всичко.

— Аз ли?

Той кимна. Почувствах се нелепо щастлива от мисълта, че съм изиграла ролята на катализатор.

— Разбрах, че с малко помощ Дебелия Жан и останалите ще могат да изкарат в Ле Салан още дълго време — каза Флин, като стисна с клещи краищата на един авиационен кабел. — Просто реших да им дам начален тласък.

На тях. Забелязах, че никога не казва „ние“, макар че тук го приемаха с по-голяма готовност, отколкото мен.

— А ти? — внезапно попитах аз. — Ще останеш ли?

— За известно време — да.

— А после?

— Кой знае?

За миг го погледнах втренчено, като се мъчех да си обясня безразличието му. Места, хора — нищо като че ли не му правеше особено впечатление, сякаш можеше да премине през живота като камък през вода, чист и ненакърнен. Той слезе от модула, избърса клещите и ги прибра в кутията с инструменти.

— Изглеждаш уморен.

— От светлината е — Флин отново отметна косата си, като остави петно от масло по лицето си. Аз го избърсах.

— Когато се запознахме, останах с впечатление, че си някакъв безделник. Не бях права.

— Много мило от твоя страна, че го казваш.

— Освен това още не съм ти благодарила за всичко, което си направил за баща ми.

Той започваше да се чувства неудобно.

— Това е нищо. Той ми позволи да живея в бункера. Бях му задължен.

В гласа му долових категорична нотка, която подсказваше, че по-нататъшни благодарности са нежелателни. И въпреки това по някаква причина не исках да го пусна да си върви.

— Ти не говориш много за семейството си — казах аз, като издърпах единия край на брезента върху завършения модул.

— Това е, защото не мисля често за него.